— Но как могат да се сравняват тези неща? — възрази мис Офелия. — Ти не можеш да продадеш, да купиш, да разделиш от семейството и да накажеш с камшик английския работник…
— И той зависи напълно от волята на работодателя си, сякаш е негов роб. Робовладелецът може да пребие до смърт непокорния роб, а капиталистът може да го умори от глад. А колкото се отнася до нерушимостта на семейството — трудно е да се каже кое е по-лошо: да ти продадат децата, или да ги гледаш как умират от глад пред очите ти.
— Никога не съм гледала на въпроса в тази светлина — отвърна мис Офелия.
— А аз съм бил в Англия и мога добре да преценя дали Алфред е прав, когато говори, че неговите роби живеят по-добре, отколкото болшинството от населението на Англия…
— И как така етана, че ти се отказа от плантаторския живот? — запита мис Офелия.
— Известно време ние се разпореждахме заедно с Алфред, докато той напълно се убеди, че от мене няма да стане плантатор. Той ме посъветва да взема ценните книжа, които имахме в банката, и бащината ни къща в Нови Орлеан, да си пиша стихове и да го оставя да ръководи плантацията…
Сен Клер прекъсна и замислен почна да се движи из стаята.
— Да — продължи след малко той, — беше време, когато мечтаех и кроях планове да направя нещо повече в живота си, а не само да пътувам и да бездействувам. Мечтаех да стана нещо като освободител на негрите и да измия от лицето на родината си това позорно петно. Всеки на млади години има подобни мечти. Но животът ми съвсем не протече както се надявах. Аз се превърнах в една отломка, носена от вълните и ветровете… И не смятам, че моите разбирания за робството са някакво особено изключение… Аз знам много хора, които мислят също като мене. ТЯ може ли да бъде иначе? Цялата ни страна стене под неговата тежест… и ако то е зло за роба, то е дори още по-голямо зло за господаря. Няма нужда от увеличително стъкло, за да се види какво нещастие е за нас тази огромна маса от потънали в мрак и невежество порочни хора, всред които живеем. Нашите закони по най-недвусмислен начин Пречат за установяването на една подходяща общообразователна система. И от тяхна гледна точка това е много мъдро. Защото дайте образование само на едно поколение негри, и цялата система на робството ще рухне. И да не им дадем свобода, те самите ще си я извоюват.
— И как мислиш ти, че в края на краищата ще свърши всичко това? — запита Офелия.
— Не знам. За мене е ясно само едно: народните маси рано или късно ще вдигнат глава и в Европа, и в Америка. Това е всичко, което мога да кажа. Но ето звънецът за чай. Да вървим!
На масата Мари заговори за Пру:
— Братовчедке, вие сигурно ни мислите всички за варвари? — запита тя.
— Да, това е варварство. Но не мисля, че всички на Юг са варвари.
— Има негри — продължи Мари, — с които просто не можеш да излезеш наглава. Те са толкова лоши, че не заслужават да живеят. За такива никак не ми е жал. Ако са се държали добре, никой не би ги закачил.
— Но, мамо — каза Ева… — Пру е била много нещастна и затова се е напивала.
— Глупости! Може ли това да служи за оправдание? И аз съм много често нещастна. Може би дори по-нещастна от нея. Не, работата е там, че те са много лоши. Някои от тях не можеш с нищо да вразумиш.
Има опасност разказът за по-знатните ни герои да засенчи нашия скромен приятел Том. Но ако читателите дойдат с нас в малката таванска стаичка над конюшнята, те вероятно ще научат нещичко за него.
Стаичката беше скромна и в нея имаше само легло, стол и маса, скована от груби дъски. Пред нея сега седи Том, наведен над плочата. Той пише нещо твърде съсредоточено и личи, че е много напрегнат.
Мъката на Том по дома бе станала толкова силна, че той поиска от Ева хартия за писмо и като събра целия си малък запас от познания, получени от уроците на мистър Джордж, взе смелото решение да пише писмо. И сега той съставяше върху плочата първата си черновка. Том беше в голямо затруднение, защото съвсем беше забравил как се Пишат някои букви, а тези, които помнеше, не знаеше къде точно да употреби. И както се мъчеше и пъхтеше, изведнъж Ева долетя като птичка в стаята, приближи се до облегалото на стола и надзърна през рамото му.
— Чичо Том; какви смешни неща рисуваш!
— Опитвам се да пиша, на клетата си жена, мис Ева, и на дечурлигата — отговори Том, като прекара опакото на ръката си върху очите. — Но, как да кажа, страхувам се, че нищо няма да излезе.