— Много бих искала да ти помогна, чичо Том! Аз зная малко да пиша. Миналата година знаех всички букви, но сигурно съм ги забравила.
Ева наведе златистата си главичка до неговата и двамата с еднаква сериозност и почти еднакви познания започнаха загрижено да обсъждат и да се съветват за всяка дума на писмото.
— Виж, чичо Том, то вече почна да става много красиво — каза Ева и с възхищение гледаше започнатото писмо. — Колко ще му се радват жена ти и малките ти нещастни деца. Много е лошо, че са те отделили от тях. Ще помоля татко да те пусне да се върнеш у дома си.
— Мисис обеща да ме откупи веднага, щом съберат достатъчно пари — каза Том. — И аз вярвам, че ще го стори. Младият господар, мистър Джордж, обеща да дойде сам да ме вземе и като залог ми даде ей това. — И Том извади от пазвата си скъпоценния долар.
— О, той сигурно ще дойде! — възкликна Ева. — Колко много се радвам!
— И аз исках да им пиша, разбирате ли, и да им кажа къде съм, да кажа на бедната Клоу, че съм добре, защото тя ужасно се измъчва… нещастната жена!
— Том! — извика Сен Клер, като се показа на вратата. Том и Ева трепнаха.
— Какво е това? — запита Сен Клер, като се приближи и погледна плочата.
— О, това е писмото на чичо Том. Аз му помагам да го напише — каза Ева. — Нали е хубаво?
— Не искам да ви обезсърчавам — каза Сен Клер. — Но мисля, че е по-добре, Том, аз да ти напиша писмото. Ще сторя това, като се върна от езда.
— Това е много важно писмо — пошепна Ева. — Знаеш ли защо, татко? Неговата господарка ще изпрати пари да го откупи, Обещали са му! Той сам ми каза това.
Сен Клер помисли, че това вероятно е едно от тези обещания, които добросърдечните господари дават на робите си, за да намалят ужаса им, когато ги продават, без да имат намерение да ги изпълнят някога.
Но той не каза нищо за това, а само заповяда на Том да приготви коня за езда.
Писмото на Том беше написано в надлежната форма още същата вечер и благополучно изпратено по пощата.
Мис Офелия продължаваше упорито да се занимава с домакинската работа. Всички слуги, като се почне от Дайна, та се стигне до последното негърче, единодушно я смятаха за „чудачка“ — прякор, който южните негри дават на господари, които не са им по вкуса. По-важните персони, като Адолф, Джейн и Роза, твърдяха, че мис Офелия не е никаква леди. „Една истинска леди никога не работи толкова много. А и няма вид на леди!“ Те дори се учудваха, че тя може да е роднина на Сен Клер. А Мари заявяваше, че тя просто се уморява, като гледа братовчедката да работи непрекъснато. И действително неуморното трудолюбие на мис Офелия даваше основание за подобно оплакване. Тя бродираше и шиеше от сутрин до вечер, и то с такава упоритост, като че бе заставена от крайна нужда. А когато се мръкнеше, тя прибираше шева и грабваше веднага някаква плетка. Наистина човек, само като я гледа, можеше да се умори.
Глава XX
ТОПСИ
Една сутрин, когато мис Офелия бе заета с ежедневната си домашна работа, тя чу гласа на Сен Клер, който я викаше долу от стълбите.
— Братовчедке, слез за малко! Искам да ти покажа нещо.
— Какво има? — запита тя, като слизаше с ръкоделието си в ръце.
— Купих нещо нарочно за тебе. Ето виж — каза Сен Клер и бутна към нея едно малко негърче на около осем или девет години.
Момиченцето бе от най-черните негърчета. Очите му, кръгли и лъскави, святкаха като стъклени мъниста и се движеха неуморно от предмет на предмет. Поразено от чудните неща в салона на новия господар, то стоеше с полуотворени уста и откриваше два реда бели и блестящи зъби. Къдравата му коса, оплетена в множество малки плитки, стърчеше на всички страни. Лицето му изразяваше някаква особена печална тържественост и важност, под които прозираше острият му ум и хитрина. Момичето беше облечено само в една мръсна парцалива рокля, съшита от зебло. Изобщо то имаше някаква странна и нечовешка външност, както казваше по-късно мис Офелия, нещо „дяволско“, което ужасяваше тази почтена дама.
— Огъстин, защо си ми довел това нещо?
— Как защо? За тебе! Да го учиш и възпитаваш по правилния път. Намирам, че е много интересен негърски екземпляр. Ей, Топси — извика той и подсвирна като на куче. — Попей сега и потанцувай нещо.
В черните и лъскави очи блесна насмешлив и дяволит израз. Момиченцето запя с чист пронизителен глас странна негърска Песен и задвижи в такт краката и ръцете си. В див, невероятно бърз ритъм, то се въртеше, пляскаше с ръце, удряше едновременно коленете си и издаваше някакви странни гърлени звуци, характерни за негърската музика. Накрая то се преметна два пъти във въздуха и удължената заключителна нота прозвуча като парна сирена. То отведнъж се закова върху-килима и скръсти ръце. Лицето му изразяваше тържествено смирение. Хитрият блясък на очите му обаче издаваше неговата престореност.