— Ти си дръж езика, когато не те питат — извика Хенрик, завъртя се на токовете и изтича по стълбата, където стоеше Ева, облечена за езда.
— Мила братовчедке, съжалявам, че заради този глупак трябваше да чакаш — обърна се той към нея. — Нека поседим тука, докато се върнат. Какво има, братовчедке? Ти изглеждаш тъжна!
— Как можеш да си толкова жесток и зъл към нещастния Додо? — запита Ева.
— „Жесток и зъл!“ — явно зачудено повтори момчето. — Какво искаш да кажеш, мила Ева?
— Не искам да ме наричаш „мила Ева“, щом постъпваш така.
— Мила братовчедке, ти не познаваш Додо. Само така може да се справи човек с него. То постоянно лъже и винаги намира оправдание за всичко. Трябва да го повалиш веднага, та да не може да си отвори устата. Баща ми винаги така прави…
— Но чичо Том каза, че е станало случайно, а чичо Том никога не лъже.
— Тогава тоя стар негър е някакво чудо! — каза Хенрик. — Додо лъже при всяко отваряне на устата.
— Ти го караш да те лъже, защото се отнасяш така с него.
— Но, Ева, тебе толкова ти харесва Додо, че аз почвам да ревнувам — каза Хенрик.
— Ти го наби, а той не е виновен.
— О, това ще му се зачете за някой друг път, когато наистина ще заслужава бой, а тогава няма да го набия. Пък и малко бой никога не е излишен за Додо… Той е един такъв инат, знаеш… Но аз вече няма да го бия пред тебе, щом това не ти е приятно.
Ева не беше доволна, но намери, че напразни ще бъдат опитите й да накара красивия си братовчед да разбере нейните чувства.
Скоро Додо доведе конете.
— Е, Додо, този път вече добре си го направил — каза младият му господар с много по-любезен тон. — Ела насам и подръж коня на мис Ева, докато аз й помогна да се качи на седлото.
Додо се приближи и застана пред кончето. Лицето му беше тъжно, а по очите му се виждаше, че е плакал.
Хенрик, който се гордееше със своята сръчност и се смяташе за кавалер, изискан във всяко едно отношение, бързо настани прекрасната си братовчедка на седлото, пое поводите и й ги подаде.
А Ева се наведе на другата страна на коня, дето стоеше Додо.
— Благодаря ти, Додо. Ти си добро момче. Додо погледна изумен милото личице. Бузите му пламнаха, а очите му се насълзиха.
— Додо! — извика заповеднически Хенрик. Додо притича и задържа коня, докато господарят му го възседна.
— На ти пари за бонбони — каза му Хенрик. — Иди си купи… Додо дълго гледа отдалечаващите се ездачи. Единият му даде пари, но другият му даде това, което му беше много по-скъпо — блага дума, благо изречена. Додо беше отделен от майка си едва преди няколко месеца. Сен Клер го беше купил на пазара за роби заради красивата му външност, та да подхожда на красивото конче. И сега той бе поверен на младия си господар.
От другата част на градината братята Сен Клер видяха побоя.
Лицето на Огъстин пламна, но той само забеляза с присъщата си нехайна насмешливост:
— Струва ми се, че това бихме могли да наречем републиканско възпитание, нали, Алфред?
— Хенрик побеснява, когато се ядоса — невъзмутимо отговори Алфред.
— И смяташ ли, че тия избухвания са полезни за него? — сухо запита Огъстин.
— Дори и да не мисля така, нищо не мога да направя. Хенрик е същинска хала. Майка му и аз отдавна сме вдигнали ръце от него. Но и Додо е истинско дяволче и колкото да го биеш, няма вреда.
— По този начин Хенрик заучава първата повеля на републиканския катехизис: „Всички хора се раждат равни и свободни“?
— Пфу — отговори Алфред. — Това е една от Джеферсъновите френски сантименталности и мошеничества. В наше време е просто смешно да се споменава тази глупост.
— Да, и аз мисля, че имаш право — каза многозначително Огъстин.
— Защото — продължи Алфред — ние много ясно виждаме, че всички хора не се раждат нито равни, нито свободни. Те се раждат различни. Според мене половината от тези републикански приказки са същинска глупост. Само образованите, възпитаните, богатите и изтънчените могат да бъдат равноправни, а не тази паплач.
— Само да би могъл да ги накараш и те да мислят така — каза Огъстин, — а във Франция те вече казаха своята дума.
— Разбира се, те трябва да се потискат постоянно, упорито, както аз бих го направил — каза Алфред и ядовито удари крак, като че стъпкваше някого.
— Но затова пък е страшно, когато те се надигнат — отговори Огъстин. — Спомни си какво стана в Сан Доминго например.
— Пфу — отвърна Алфред, — ще вземем мерки у нас да не стане така. Ние трябва да се възправим срещу зачестилите напоследък приказки за просвета и издигане на голтаците. На тях не бива да се дава образование.