— Боже мой! Каква съвършена, ослепителна красота! — каза Алфред. — Ще видиш, Огюст, скоро ще накара много сърца да страдат по нея.
— Да, наистина… Боя се, че имаш право. В гласа на Сен Клер прозвуча ненадейна горчивина. Той изтича да я свали от коня.
— Ева, мило дете, много ли се умори? — запита той, като я притисна до себе си.
— Не, татко — отговори детето. Но тежкото му дишане разтревожи бащата.
— Как можа да препускаш толкова много, мило дете? Ти знаеш, че това не е добре за тебе.
— Толкова добре се чувствувах, татко. Беше ми толкова приятно, че просто забравих.
Сен Клер я понесе на ръце и я постави върху едно канапе в гостната.
— Хенрик, ти трябва да се грижиш за Ева. Не бива да яздиш бързо, когато си с нея.
— Аз ще поема грижата за нея — отговори Хенрик, седна на канапето и взе ръката на Ева.
Скоро тя се почувствува по-добре. Баща й и чичо й подновиха играта си и оставиха децата сами.
— Знаеш ли, Ева, много ми е мъчно, че ще останем с татко тука само два дни и след това дълго няма да те видя. Ако останех при тебе, щях да се старая да бъда добър и да не се отнасям зле с Додо и с другите. Не че искам да съм лош с него, но такъв ми е темпераментът — лесно избухвам. Все пак аз не съм толкова лош с него. От време на време му давам пари. Той е, както виждаш, добре облечен… Изобщо на Додо не му е толкова зле.
— Ти мислиш ли, че би се чувствувал добре, ако нямаш никого на този свят, който да те обича?
— Аз ли? Разбира се, че не.
— А ти си откъснал Додо от всичките му близки, които той някога е имал, и сега той няма нито едно същество, което да го обича. В такъв случай никой не би могъл да бъде добър.
— Е да, но аз нищо не мога да направя… Не мога да доведа майка му, а аз сам не мога да го обичам…
— Защо да не можеш? — запита Ева.
— Да обичам Додо? Но, Ева, как може? Той може да ми е симпатичен. Но човек не обича слугите си!
— Аз ги обичам.
— Колко странно!
— В Библията не е ли казано, че трябва да обичаме всички?
— О, Библията! То се знае, в нея са казани много подобни неща. Но никому и наум не иде да ги изпълнява… Ти знаеш това, Ева, никому.
Ева нищо не отговори. Очите й бяха замислени и устремени някъде в далечината.
— Все пак, мили братовчеде — каза тя след малко, — обикни нещастния Додо и бъди мил с него… заради мен.
— Заради теб бих обикнал всекиго, мила братовчедке. Защото аз действително мисля, че ти си най-прекрасното същество, което някога съм виждал — с истински жар извика Хенрик.
Ева изслуша думите му съвършено спокойно. Лицето й остана непроменено.
— Радвам се, че така мислиш, Хенрик — каза Ева. — Надявам се, че няма да забравиш това обещание.
Звънецът за обяд сложи край на разговора им.
Глава XXIV
ПРЕДЗНАМЕНОВАНИЯ
Два дни по-късно Алфред Сен Клер се раздели с брат си Огъстин. Поради присъствието на своя млад братовчед Ева се бе напрегнала повече, отколкото силите й позволяваха, и започна бързо да отпада. Сен Клер най-после реши да се посъветва с лекар.
Досега той просто отбягваше да стори това, защото то значеше признаване на една неприятна истина.
Но последните два дни Ева се почувствува много зле и трябваше да пази стаята; тогава повикаха лекар.
Мари Сен Клер, погълната изцяло от изучаване на някои нови прояви на болести, на които според нея самата тя бе жертва, не забелязваше как Ева постепенно линее и слабее. Мари Сен Клер твърдо вярваше, че никой никога не е бил, нито може да бъде такъв страдалец като нея и затова с възмущение отхвърляше всяко загатване, че някой от близките й е болен. Д такъв случай тя винаги бе уверена, че се касаеше само до мързел или липса на енергия. О, ако някой страдаше като нея, той лесно би разбрал какво значи истинско страдание.
Мис Офелия на няколко пъти се бе опитвала да пробуди у нея майчинска тревога за здравето на Ева, но напразно.
— Не виждам нищо да измъчва детето — отговаряше тя. — То тича и си играе.
— Но тази кашлица не й минава!
— Кашлица! Недейте ми разправя за кашлица! Аз винаги съм кашляла — през целия си живот. Когато бях на Евината възраст, мислеха, че съм туберкулозна. Дойката ми прекарваше по цели нощи до моето легло. О, Евината кашлица не е нищо.
— Но тя отпада ежедневно и се задъхва.
— Боже мой! Аз имах същото години наред… Това е само нерви и нищо повече.
— Но тя се изпотява нощем!
— Нищо. Аз го имам вече десет години. Много често, нощи наред, дрехите ми стават съвсем мокри. Не остава сухо парче от нощницата ми, а Мами трябва да простира чаршафите да съхнат! Ева не се изпотява до такава степен.