— О, Ева, недей, моя скъпа малка Ева! — каза Сен Клер целият разтреперан, но с бодър глас. — Ти си малко разтревожена и унила. Не бива да ти идват наум такива мрачни мисли. Виж, купих ти статуетка.
— Не, татко! — отвърна Ева, като внимателно я постави настрана. — Не се лъжи! Аз съвсем не съм по-добре. Знам това много добре… Скоро ще си отида. Не съм разтревожена, нито съм унила. Ако не беше ти, татко, и моите приятели, щях да бъда съвсем щастлива. Аз искам да си отида оттука… Аз го желая.
— Но, мое дете! Какво е натъжило твоето бедно сърчице? Ти имаш всичко, за да бъдеш щастлива — всичко, което може да ти се даде!
— Предпочитам да съм на небето, макар че само заради моите приятели бих искала да живея. Много неща ме натъжават и ми се струват ужасни, затова предпочитам да бъда там. Но не бих желала да се разделя с тебе — тази мисъл просто ми къса сърцето…
— Какво те натъжава и какво ти се струва ужасно, Ева?
— О, нещата, които са вършени и се вършат постоянно. Мъчно ми е за нашите нещастни роби. Те много ме обичат и всички са така добри и мили с мене. Бих искала, татко, всички те да са свободни.
— Защо, Ева, детето ми? Не мислиш ли, че те се чувствуват добре у нас сега?
— Но, татко, ако нещо се случи с тебе, какво ще стане с тях? Много малко са хората като тебе, татко. Чичо Алфред не е като тебе и мама не е като тебе. Припомни си собствениците на нещастната стара Пру. Какви ужасни неща правят и могат да направят хората… — Ева потрепери.
— Мило дете, ти си много чувствителна. Съжалявам, че допуснах да чуваш подобни истории.
— Ето това ме мъчи, татко. Ти искаш да бъда много щастлива, нищо да не ме тревожи, от нищо да не страдам, дори да не слушам тъжни истории, а в същото време има същества, които през целия си живот знаят само тъга и мъка. Това ми се струва егоистично… Аз мисля непрекъснато за тях. Татко, няма ли някакъв начин да се освободят всички роби?
— Това е труден въпрос, детенце. Няма никакво съмнение, че робството е голямо зло. Много хора мислят така. Така мисля и аз. От сърце желая в нашата страна да няма нито един роб. Но не зная как може да стане това.
— Татко, ти си толкова добър и благороден. Ти си толкова мил и така приятно умееш да говориш — не би ли могъл да отидеш сред хората й да се опиташ да ги убедиш в това, което е справедливо. Когато умра, татко, ти няма да ме забравиш, нали, и ще го направиш заради мене. И аз бих го направила, ако можех!
— Когато умреш, Ева! — горестно извика Сен Клер. — О, детето ми, не ми говори така. Ти си ми единственото нещо на света.
— Нещастната стара Пру също имаше дете, което й беше единственото нещо на света… тя чувала плача му и нищо не могла да направи! Татко, тези нещастни същества обичат децата си така, както и ти ме обичаш. Направи нещо за тях! Мами също обича децата си, виждала съм я да плаче, когато говори за тях. И Том обича децата си… Ужасно е, татко, че такива неща стават непрекъснато.
— Добре, добре, мило дете — успокояваше я Сен Клер. — Ще направя всичко, каквото пожелаеш, само не се измъчвай и не говори за смърт.
— Обещай ми, мили татко, че ще освободиш Том веднага, щом… — Тя прекъсна и продължи нерешително: — Щом си отида…
— Да, мило дете, ще направя всичко на света — всичко, каквото би поискала.
Вечерните сенки ставаха все по-тъмни и по-тъмни. Сен Клер отнесе Ева в спалнята и когато тя си легна, той отпрати слугите, люлееше я в ръцете си и й пееше, докато заспа.
Глава XXV
МАЛКАТА ПРОПОВЕДНИЦА
Беше неделя следобед. Сен Клер се беше изтегнал върху бамбукова кушетка на верандата и се разтушаваше с една пура. Срещу отворения прозорец към верандата Мари се беше облегнала на канапето, закрито от всички страни с прозрачна завеса, която я предпазваше от неприятните посещения на комарите: Отегчена, тя държеше в ръката си изящно подвързан молитвеник — беше го взела, защото бе неделя, и си представляваше, че го чете, а всъщност сладко си подрямваше.
— Огъстин — каза тя, след като се събуди, — трябва да повикам от града моя стар доктор Пози. Сигурна съм, че сърцето ми не е в ред.
— Добре, но защо ще викаш него? Докторът, който идва за Ева, изглежда способен лекар.
— Не бих му се доверила за сериозен случай, а моята болест, изглежда, че става сериозна. През последните няколко нощи мислих за това. Имам силни болки и се чувствувам съвсем особено.
— Мари, ти си само в лошо настроение… Не вярвам да е сърдечна болест.
— О, разбира се, не! — възкликна Мари. — Точно това очаквах от тебе. Достатъчно е Ева да закашля или да й се случи и най-малкото нещо и ти изпадаш в тревога… А за мен и не помисляш!