— Но, мамо, ти знаеш. Бедната Топси! Всички са били винаги против нея!
— Но не, откакто е при нас, разбира се. Как не й се приказва!
Кой не я съветва? И не се ли направи всичко, каквото е въобще възможно да се направи? И въпреки това тя си остана пак толкова лоша и винаги ще остане такава. Нищо не може да стане от нея.
— Но, мамо, много различно е да си израснал като мене с толкова близки и да имаш всичко, което да те направи добра и щастлива, и да си израснал при условията, при които тя е била непрекъснато, преди да дойде при нас.
— Не знам… може би — каза Мари и се прозя. — Боже мой, колко е горещо.
— Мамо — каза Ева, — искам да отрежа от косата си… повечко.
— Защо?
— Искам да я раздам на приятелите си, докато имам още сила да го направя сама. Би ли повикала леля да ми помогне. Мари повиши глас и извика мис Офелия от съседната стая. Когато мис Офелия влезе, Ева едва се повдигна от възглавницата, разтърси дългите си златистокафяви къдри и каза:
— Лельо, хайде острижи овчицата.
— Какво става? — зачуди се Сен Клер, който влезе с плодове за Ева в този момент в стаята.
— Татко, тъкмо помолих леля да подстриже косата ми. Тя е станала много дълга и ми държи много топло, а освен това искам да раздам от нея.
— Внимателно само! Гледай да не развалиш къдрите — каза бащата. — Режи отдолу, където не се вижда. Нейните къдри са моята гордост.
Сен Клер сви устни и мрачно гледаше как падаха една след друга прекрасните й къдри. Ева ги вземаше от полата си и ги гледаше замислено, навиваше ги около тънките си пръсти и поглеждаше от време на време с безпокойство към баща си.
— Сега искам всички наши слуги да дойдат тука заедно. Имам да им кажа нещо — каза Ева.
— Добре — сякаш без сила отговори Сен Клер.
Мис Офелия се разпореди и скоро всички слуги се събраха в стаята. Ева лежеше отпусната на възглавницата. Косата й небрежно падаше около лицето й. Бузите й пламтяха в ярък контраст с невероятно бялата й кожа, както и от нежните очертания на ръцете и чертите й. Големите й сини одухотворени очи се спираха съсредоточено върху всеки един от присъствуващите.
Слугите се споглеждаха един друг, въздишаха и тъжно поклащаха глава. В стаята цареше пълно мълчание като на погребение.
Ева се приповдигна от възглавниците и каза:
— Мили мои приятели, пожелах да ви видя всички, защото ви обичам… Аз знам, че и вие всички ме обичате… Приемете от вашата Ева малък подарък — нека ви напомня винаги за мене! На всекиго от вас ще дам по една къдрица.
Не е възможно да се опише как те наобиколиха със сълзи и ридания малкото създание и взеха от ръцете му това, което им се струваше последен знак на невинната обич.
Мис Офелия се боеше от последиците на това вълнение и затова на всеки, който получаваше подаръка си, тя даваше знак да напусне стаята.
Накрая останаха само Том и Мами.
— Ето, чичо Том — каза Ева, — една хубава къдрица остана за тебе… Вземи и ти, моя скъпа, моя мила. — И тя прегърна дойката си.
— Как ще мога да живея без тебе. Като че всичко изведнъж ще си отиде — каза вярната Мами и горко зарида.
Мис Офелия изведе Мами и Том навън и мислеше, че всички са си отишли. Но като се обърна, видя Топси.
— Ти откъде изникна?
— Аз бях тука — отвърна Топси и си изтри сълзите. — О, мис Ева, аз бях лоша, но все пак няма ли да дадете и на мене.
— Да, бедна Топси, разбира се. Ето… и винаги, когато я погледнеш, спомняй си, че те обичам и искам да бъдеш добро момиче.
Топси закри очи с престилката си и мис Офелия я отведе. Щом излезе от стаята, тя пъхна скъпоценната къдрица в пазвата си.
Всички си бяха отишли. Мис Офелия затвори вратата. Благородната жена пророни не една сълза, докато траеше тази сцена.
Сен Клер бе останал през цялото време, закрил очите си с ръка.
И когато всички си отидоха, той продължи да стои неподвижен на мястото си.
— Татко — каза Ева, като постави леко ръката си върху неговата.
Той се сепна и потрепери, но не отговори.
— Мили татко — повтори Ева.
— Не мога повече — каза Сен Клер и стана. — Не мога. Бог е много жесток към мене!
— Моля те, татко, недей. — Ева стана и се хвърли в прегръдките му. — Ти не трябва да мислиш така.
Детето зарида неудържимо, което уплаши всички.
— Успокой се, Ева, скъпа. Успокой се. Съжалявам. Няма да мисля така, ти само не се тревожи — започна да я увещава баща й.
След малко Ева се отпусна в ръцете на баща си, който я успокояваше с гальовни думи.
— На мене ти не даде къдрица, Ева — с горчива усмивка й каза той.
— Тези всичките са за теб, татко — отговори тя усмихнато, — за теб и за мама. И ще дадете и на милата леля, колкото пожелае. Аз лично раздадох само на нещастните ни слуги, защото, вие, татко, вие можете да ги забравите, когато си отида, а аз се надявам, че моите къдри ще им напомнят…