От този ден Ева почна бързо да отпада. Вече не съществуваше никакво съмнение за болестта й и най-горещата надежда, че ще оздравее, не можеше да заблуди никого. Прекрасната й спалня се превърна в болнична стая. Мис Офелия беше денонощно около нея и едва през тези дни у дома успяха да оценят истинските качества на тази жена. С опитна ръка, наблюдателно око и с изключително умение да се справя с всяка неприятна проява на болестта и да поддържа тишина и приятна обстановка в стаята, толкова точна и толкова редовна в изпълняване предписанията на лекарите, мис Офелия беше наистина незаменима болногледачка. Тези, които по-рано повдигаха рамене и намираха нейната настойчивост и строгост за излишни и странни от гледище на южняците, сега признаваха, че точно такъв човек е нужен за Ева.
Чичо Том също често идваше в стаята на Ева. Момиченцето не можеше да лежи спокойно и му беше по-леко, когато го носеха на ръце. И Том изпитваше най-голяма радост да носи из стаята или на верандата това мило същество, облегнато на възглавница. И когато сутрин откъм езерото подухваше свеж ветрец и Ева се чувствуваше по-бодра след съня, той я изнасяше под портокаловите дървета в градината или седнали някъде, където обичаха да се застояват преди болестта, той й пееше любимите й стари химни. Баща й също я носеше на ръце, но той беше по-слаб и когато се умореше, Ева му казваше.
— Татко, остави чичо Том да ме носи. Бедният! На него му прави удоволствие. Това е единственото, което може да направи сега. А той иска да направи нещо за мене…
— Но и аз също! — казваше бащата.
— Знам, татко, но ти и без това правиш всичко и ти си всичко за мене. Ти ми четеш, бдиш по цяла нощ около мене. А Том може само да ме носи и да ми пее. И знам, че на него му е по-леко.
Той тъй сигурно ме носи.
Не само Том беше изпълнен с желание да помогне. Всички слуги в къщата проявяваха същото желание и всеки един правеше, каквото можеше.
Сърцето на нещастната бавачка се късаше по любимото й дете, но тя нямаше възможност нито през деня, нито през нощта да бъде при него, защото Мари заявяваше, че здравословното й състояние не й позволява да спи и разбира се, в такъв случай беше противно на принципите й да позволи на другите да почиват.
Нощем Мами ставаше по двадесет пъти да й разтрива краката, да й поставя компрес на главата, да й подава носна кърпа, да види защо се шуми в Евината стая, да спусне пердето, защото е светло, или да го вдигне, защото е тъмно. Денем пък, когато тя копнееше да помогне в грижите около милото й дете, Мари ставаше необикновено изобретателна и й създаваше работа някъде из цялата къща или около нея самата. Така че Мами можеше да я види или поговори с нея само крадешком.
— Чувствувам, че съм длъжна да бъда особено внимателна за здравето си сега — казваше Мари. — Каквато съм слаба и на това отгоре цялата тази грижа за скъпото ми дете…
— Наистина ли, мила моя — отговаряше Сен Клер, — аз пък мислех, че братовчедка ни напълно те е освободила от тези грижи.
— Така могат да разсъждават само мъжете. Как е възможно майката Да бъде освободена от грижи за своето дете, което се намира в такова състояние. Но все едно… Никой не знае какво преживявам! Аз не мога да гледам на нещата с такава лекота като тебе.
Сен Клер се усмихна. Не бива да му се сърдим, че не можа да се въздържи. В този момент той все още можеше да се усмихва, защото детето преживяваше последните си дни така тихо и спокойно, че не беше възможно да се допусне, че смъртта се приближаваше. Детето не чувствуваше болка, а само слабост, която ежедневно и почти незабелязано нарастваше. Единственият човек, с когото Ева споделяше своите предчувствия, които таеше дори от баща си, за да не го тревожи, беше нейният верен приятел Том. Накрая Том вече не искаше да спи в стаята си, а лягаше на верандата, готов да скочи при всяко повикване.
— Чичо Том, какво те е прихванало да спиш, където ти попадне като куче? — го запита мис Офелия. — Аз мислех, че ти си човек, който обича реда.
— Вие имате пълно право, мис Фели — отговори Том тайнствено, — но сега…
— Какво сега?
— Не бива да говорим високо, да не чуе мистър Сен Клер… Мис Фели, тази нощ трябва да бъдем нащрек.
— Да не би мис Ева да ти е казала, че се чувствува по-зле днес?
— Не… Но тя ми каза тази заран, че не й остава много… Мис Офелия и Том водеха този разговор между десет и единадесет часа вечерта, когато мис Офелия, която, след като бе наредила всичко за през нощта, беше отишла да затвори външната врата и намери Том да лежи на верандата.