Но Ели гледаше мен, а не Джак, и видях как лицето й внезапно по-сърва.
- О, Том! - каза тя. - Това значи, че няма да си тук, когато се роди бебето...
Изглеждаше наистина разочарована и ми стана тъжно, че нямаше да бъда у дома да видя новородената си племенница. Мама беше казала, че бебето на Ели ще е момиче, а тя никога не грешеше за такива неща.
- Ще се върна да ви погостувам веднага щом мога - обещах.
Ели се опита да се усмихне, а Джак се приближи и положи ръка на раменете ми.
- Винаги ще имаш семейството си - каза той. - Винаги ще бъдем тук, ако имаш нужда от нас.
Час по-късно седнах да вечерям, знаейки, че на сутринта нямаше да съм тук. Татко каза благодарствената молитва преди хранене, както правеше всяка вечер, и всички промърморихме „Амин“ с изключение на мама. Тя просто гледаше надолу към храната си, както обикновено, вежливо изчаквайки края. Щом молитвата приключи, мама ми се усмихна леко. Това бе топла, специална усмивка и не мисля, че някой друг забеляза. Накара ме да се почувствам по-добре.
Огънят още гореше в решетката на огнището, изпълвайки кухнята с топлина. В центъра на голямата ни дървена маса имаше месингов свещник, лъснат до такъв блясък, че можеше да се огледаш в него. Свещта беше направена от пчелен восък и беше скъпа, но мама не допускаше лой в кухнята заради миризмата. Татко вземаше повечето решения във фермата, но в някои отношения мама винаги постигаше своето.
Докато нападахме лакомо големите си чинии с димящо печено месо със зеленчуци, изведнъж осъзнах колко стар изглежда татко тази вечер -стар и уморен, - а по лицето му от време на време пробягваше изражение, в което имаше нотка на тъга. Но той се поободри, когато двамата с Джак взеха да обсъждат цената на свинското и дали сега е подходящият момент да повикат касапина, който колеше прасетата.
- По-добре да изчакаме още около месец - предложи татко. - Цената със сигурност ще се вдигне.
Джак поклати глава и започнаха да спорят. Беше приятелски спор, от онези, които семействата често водят, и ми беше ясно, че на татко му доставя удоволствие. Аз обаче не се включих. За мен всичко това беше свършило. Както ми каза татко, бях приключил с фермерството.
Мама и Ели се смееха тихичко на нещо. Опитах се да дочуя какво си говорят, но Джак вече беше в стихията си, гласът му се усилваше все повече и повече. Когато мама хвърли поглед към него през масата, разбрах, че й беше втръснало от шумните му излияния.
В пълно неведение за погледите, които му хвърляше мама, и продължаващ да спори гръмко, Джак се пресегна за солницата и без да иска, я събори, разсипвайки малка конусовидна купчинка сол върху масата. На мига взе щипка сол и я хвърли през лявото си рамо. Това е старо суеверие от Графството. Смята се, че като направиш това, отблъскваш лошия късмет, който си предизвикал с разсипваното на солта.
- Джак, и бездруго не ти трябва сол върху това - скара му се мама. -Солта разваля хубавото печено със зеленчуци и е оскърбление за готвачката!
- Съжалявам, мамо - извини се Джак. - Права си. Идеално е - точно както си е сега.
Тя му се усмихна, после кимна към мен:
- Както и да е, никой не обръща внимание на Том. Не е редно да се държите така с него през последната му вечер у дома.
- Добре съм, мамо - казах й. - Доволен съм просто да си седя тук и да слушам.
Мама кимна:
- Е, имам да ти казвам доста неща. След вечеря остани долу в кухнята и ще си поговорим.
Така че, след като Джак, Ели и татко се качиха горе да си легнат, седнах на един стол до огъня и търпеливо зачаках да чуя какво има да ми казва мама.
Мама не беше жена, която вдига твърде много шум. Отначало не каза много, освен да ми обясни какво ми опакова в багажа: чифт панталони, три ризи и два чифта хубави чорапи, замрежвани само по веднъж.
Седях загледан в жаравата от огъня, потропвайки с крака по големите каменни плочи на пода, докато мама придърпа своя люлеещ се стол и го сложи така, че да гледа право към мен. Черната й коса беше прошарена с няколко сиви кичура, но ако не броим това, си изглеждаше кажи-речи същата, както когато бях невръстно дете, стигащо почти до коленете й.
Очите й още бяха ясни и с изключение на бледата кожа изглеждаше като олицетворение на здравето.
- Това е последният път за доста време напред, в който ще можем да поговорим - каза тя. - Голяма крачка е да напуснеш дома и да поемеш сам в света. Така че ако има нещо, което имаш нужда да кажеш, нещо, което трябва да попиташ, сега е моментът да го сториш.
Не ми хрумваше дори един-едничък въпрос. Всъщност не можех дори да мисля. Когато я чух да казва всичко това, усетих зад очите си да парят сълзи.