Долу, в подобната на кладенец дневна, по телевизията гърми реклама, а топката за пинг-понг почуква ритмично, подскачайки по масата за тенис. Поредната вълнуваща вечер в килии сектор В. След един час интеркомът ще обяви предстоящото изгасване на светлините и мъжете ще заизкачват стълбището, съпроводени от тракането на обувките си по металните стъпала. Всеки от тях ще влезе в килията си, като послушен плъх, бързащ да изпълни заповедта на своя господар. В командното помещение заповедта ще бъде написана на компютъра и всички килии ще се затворят едновременно, заключвайки плъховете за през нощта.
Свивам се напред, навеждам глава към книгата, сякаш буквите са прекалено дребни. Взирам се с яростна концентрация в „Дванайсета нощ“, Трето действие, Трета сцена: Улица. Антонио и Себастиан приближават…
Тук няма нищо за гледане, приятели. Само седнал на койката мъж, който чете. Мъж, който внезапно се закашля и инстинктивно поставя длан пред устата си. Камерата е сляпа за малката таблетка в ръката ми. Тя не вижда бързото движение на езика ми, нито залепналото за нея хапче, което след това изчезва в устата ми. Преглъщам таблетката без течност, нямам нужда от вода. Достатъчно е малка, за да мине лесно.
Представям си, че още преди да се е разтопила в стомаха ми, ще усетя мощта й в кръвта си. „Декадрон“ е търговското име на дексаметазона, произвеждан от кората на надбъбречните жлези стероид с дълбоко въздействие върху всеки орган в човешкото тяло. Глюкокортикоиди като „Декадрон“ влияят на всичко — от кръвната захар до задържането на течности и синтеза на ДНК. Без тях тялото се сгромолясва. С тяхна помощ поддържаме кръвното си налягане и се справяме с шока от наранявания и инфекции. Те въздействат върху растежа на костите и плодовитостта, развитието на мускулите и имунитета.
Те променят състава на кръвта ни.
Когато най-сетне вратите на килиите се затварят и осветлението изгасва, лягам на койката, усещайки пулсирането на кръвта из тялото ми. Представям си как кръвните телца се търкалят из вените и артериите ми.
Наблюдавал съм безброй пъти кръвни клетки през микроскоп. Знам формата и функциите на всяка една от тях и ми е достатъчен само един поглед през лещите, за да определя дали дадена кръвна проба е нормална. Видя ли мострата, веднага определям процента на различните видове левкоцити — белите кръвни телца, които ни защитават от заразите. Изследването се нарича „Диференциално броене на белите кръвни телца“ и съм го правил милиарди пъти като лаборант.
Мисля за собствените си левкоцити, циркулиращи из вените ми. В този момент броят на белите ми кръвни телца се променя. Таблетката „Декадрон“, която глътнах преди два часа, вече се е разтворила в стомаха ми и хормонът препуска из целия организъм, извършвайки магията си. Ако сега вземат кръв от вената ми, анализът ще разкрие изненадваща аномалия: изумително голям брой бели кръвни телца с мултилобуларни ядра и зърнист пунктир. Това са неутрофили, които автоматично се струпват, готови за действие, когато се изправят пред заплаха от зараза.
Учат студентите, че когато човек чуе тропот на копита, трябва да мисли за коне, а не за зебри. Но лекарят, който види броя на различните съставки на моята кръв, със сигурност ще си помисли за коне. Ще направи съвсем логично заключение. Няма да му мине през ума, че този път галопира зебра.
Ризоли си сложи престилка, шапка, ръкавици и хартиени терлици върху обувките в стаята за преобличане към комплекса за аутопсии. Не бе имала време да вземе душ след преживяването в резервата „Стоуни брук“ и в това доста хладно помещение потта й замръзна като скреж по кожата. Не беше и вечеряла и леко й се виеше свят от глад. За първи път в кариерата си помисли за момент дали да не си сложи малко ментолов спирт под носа, за да блокира миризмите от аутопсията, но не се поддаде на изкушението. Никога досега не беше прибягвала до подобно нещо, защото го смяташе за знак за слабост. Едно ченге от отдел „Убийства“ би трябвало да бъде в състояние да се справя с всеки аспект от работата си, дори и с най-неприятния, и макар някои от колегите й да се криеха зад подобен ментолов щит, тя упорито се подлагаше на неприкритото въздействие на миризмите в залата за аутопсия.
Пое дълбоко въздух, последната глътка въздух, който не миришеше неприятно, и влезе в съседното помещение.
Беше очаквала да завари очакващите я д-р Айлс и Корсак, но не да види сред тях и Гейбриъл Дийн. Той стоеше на отсрещната страна на масата, хирургическа престилка покриваше костюма и вратовръзката му. Докато изтощението се виждаше ясно по лицето и уморено отпуснатите рамене на Корсак, агент Дийн не изглеждаше нито уморен, нито смазан от събитията на деня. Безупречният му вид се нарушаваше единствено от леката сянка, образувана от наболата му през деня брада. Той я погледна с невъзмутимостта на човек, който знае, че има пълното право да бъде тук.