Тя поглежда към надзирателя.
— Дръж го — казва тя.
Той се поколебава, после притиска пръстите си около памучето, така че да го натисне към кожата ми. Неохотата, с която ме докосва, не се дължи на страх от насилие от моя страна; винаги съм се държал добре и учтиво, затворник-образец; затова никой от надзирателите не се страхува от мен. Не, кръвта ми го прави нервен. Той гледа почервеняващия памук и си представя как към пръстите му полазват всевъзможни микробни ужасии. Обзема го видимо облекчение, когато сестрата разкъсва една превръзка и закрепва с нея памучето до раничката. Надзирателят се приближава веднага до мивката, за да си измие ръцете със сапун и вода. Едва се сдържам да не се изсмея на ужаса му от нещо толкова същностно като кръвта. Продължавам да лежа неподвижно върху леглото, сгънал краката в коленете, със затворени очи, като от време на време изскимтявам жално.
Сестрата излиза от стаята с епруветките с моята кръв, а надзирателят, с грижливо измити ръце, сяда на един стол, за да чака.
И да чака.
Струва ми се, че прекарвам часове в това студено и стерилно помещение. От сестрата няма ни вест, ни кост; тя като че ли ни е изоставила, забравила е за нас. Надзирателят се раздвижва на стола си, чудейки се какво може да я е задържало толкова дълго.
Аз обаче знам.
Апаратурата вече е приключила анализа на кръвта ми и тя държи резултатите в ръка. Цифрите я притесняват. Подозренията, че затворникът симулира, се изпаряват; в изписаните резултати тя вижда доказателствата, че в тялото ми се вихри опасна инфекция. Че оплакванията ми за болки в корема очевидно не са измислица. Макар да бе прегледала корема ми, да бе натиснала мускулите и да бе чула охкането ми при докосването, тя не беше повярвала на тези симптоми. Прекалено дълго бе работила като сестра в затвора и опитът й беше дал достатъчно основание да се отнася скептично към физическите оплаквания на затворниците. В нейните очи ние всички сме манипулатори и мошеници и самите ни симптоми са резултат от нуждата ни за наркотици.
Но лабораторният тест е обективен. Кръвта влиза в машината и оттам излизат цифри. Тя не може да пренебрегне тревожно високия брой на белите кръвни телца. Затова сега несъмнено говори по телефона, за да се консултира с лекаря:
— Тук имам един затворник със силни болки в корема. Чревни звуци се чуват, но коремът му е чувствителен в десния долен квадрант. Това, което ме притеснява, всъщност, е броят на левкоцитите…
Вратата се отваря и чувам скърцането на обувките на сестрата по балатума. Този път, когато се обръща към мен, в тона й не долавям и следа от предишното саркастично отношение. Сега тя се държи учтиво, дори с уважение. Знае, че има работа със сериозно болен човек и че ще я държат отговорна, ако с мен се случи нещо. Внезапно вече не съм презрян обект, а бомба със закъснител, която може да съсипе кариерата й. А тя вече бе отлагала прекалено дълго.
— Ще те преместим в болницата — обявява тя и поглежда към охраната. — Налага се да бъде преместен незабавно.
— „Шатък“? — пита той, имайки предвид затворническото отделение на болницата „Лемуел Шатък“ в Бостън.
— Не, прекалено е далече. Той не може да чака толкова дълго. Уредих да бъде закаран в болницата във Фичбърг.
Доловил напрежението в гласа й, надзирателят ме поглежда притеснено.
— Какво му е? — пита той.
— Може да е спукан апендикс. Подготвила съм документите и се обадих в спешното отделение на болницата във Фичбърг. Ще трябва да го закараме с линейка.
— О, по дяволите. Тогава ще трябва да тръгна с него. Колко ще трае това?
— Вероятно ще го приемат. Мисля, че се нуждае от оперативна намеса.
Надзирателят поглежда часовника си. Мисли за края на смяната и дали някой ще отиде навреме, за да го освободи от болницата. Не мисли за мен, а за детайлите от своя график, от своя живот. За него съм просто усложнение.
Сестрата сгъва няколко листа и ги пъха в плик. Подава го на надзирателя.
— Това е за спешното отделение. Погрижи се лекарят да ги получи на всяка цена.