— О, боже! — измърмори Фрост. — Става все по-хубаво.
— Това е един аспект от широкия спектър на човешкото поведение. Некрофилите ни се струват болни и извратени. Но те винаги са били сред нас — странна част от човечеството, подтиквана от странни мании. Особени апетити. Да, някои от тях страдат от явна психоза. Но други са абсолютно нормални във всяко отношение.
Уорън Хойт също беше абсолютно нормален.
Този път заговори Гейбриъл Дийн. През цялата среща до този момент не беше произнесъл нито дума и Ризоли почти се стресна, като чу дълбокия му баритон.
— Казахте, че този извършител може би се връща в гората, за да посещава харема си.
— Да — отговори Цукер. — Поради това наблюдението на „Стоуни брук“ би трябвало да продължи неограничено време.
— И какво ще стане, като открие, че харемът му е изчезнал?
Психологът направи пауза.
— Няма да го приеме добре.
При тези думи по гръбнака на Джейн преминаха ледени тръпки. Те са негови любовници. Как би реагирал един мъж, като му откраднат любовницата?
— Ще обезумее — продължи Цукер. — Ще се вбеси, че някой е взел негова собственост. И ще побърза да замести онова, което е изгубил. А то ще го накара да излезе отново на лов. — Погледна към Ризоли. — Трябва да запазите това скрито от медиите, колкото може по-дълго. Наблюдението е може би най-добрата ви възможност да го хванете. Защото той ще се върне в онази гора, но само ако мисли, че е в безопасност. Само ако вярва, че харемът е още там, че го чака.
Вратата на конферентната зала се отвори.
Всички се обърнаха и видяха как лейтенант Маркет надникна в стаята.
— Детектив Ризоли? — каза той. — Трябва да говоря с вас.
— Веднага ли?
— Ако нямате нищо против. Нека отидем в моя кабинет.
Съдейки по израженията на присъстващите, на всички им беше минала една и съща мисъл: викаха я да й трият сол на главата. И Джейн нямаше представа защо. Изчерви се, стана от мястото си и излезе от стаята.
Маркет мълчеше, докато вървяха към отдел „Убийства“. Влязоха в кабинета му и той затвори вратата след себе си. През стъклената стена виждаше детективите, които я наблюдаваха от бюрата си. Маркет се приближи до прозореца и пусна щорите.
— Защо не седнеш, Ризоли?
— Добре съм така. Искам само да разбера какво става.
— Моля. — Гласът му прозвуча по-тихо, дори нежно. — Седни.
Почувства се неловко, защото за него не беше привично да бъде толкова внимателен. Двамата с Маркет така и не успяха да си допаднат. Отдел „Убийства“ все още беше мъжки клуб и Джейн знаеше, че донякъде той я възприема като нежелана нашественица. Отпусна се на един стол, усещайки как сърцето й започва да блъска като чук в гърдите.
Лейтенантът помълча, сякаш опитвайки се да намери подходящите думи.
— Исках да ти го кажа, преди да са чули другите. Защото мисля, че ти ще го приемеш най-тежко. Сигурен съм, че това е временна ситуация и ще бъде разрешена след дни, ако не и часове.
— Каква ситуация?
— Тази сутрин, към пет часа, Уорън Хойт е избягал от затвора.
Сега си обясни настояването му да седне; беше очаквал, че тази новина ще я накара да грохне.
Но не беше познал. Тя стоеше абсолютно неподвижно, с дълбоко потиснати емоции, всеки нерв бе станал безчувствен. Когато заговори, гласът й прозвуча толкова тайнствено спокоен, че тя самата едва го разпозна.
— Как е станало? — попита Джейн.
— При преместване поради здравословни причини. Снощи е бил приет в болницата във Фичбърг за спешна апендектомия. Не знаем как точно е станало. Но в операционната зала… — Маркет направи пауза. — Не са останали живи свидетели.
— Колко са мъртвите? — попита тя.
Гласът й бе все така равен. Все така като че ли на някой непознат.
— Трима. Една сестра и анестезиологът, които го подготвяли за операцията. Плюс надзирателя, който го придружил до болницата.
— „Суза-Барановски“ е заведение от шеста степен.
— Да.
— И са го пуснали да отиде в цивилна болница?
— Ако ставаше дума за рутинно приемане, щяха да го транспортират до затворническото отделение на „Шатък“. Но при спешна медицинска ситуация политиката е затворниците да се закарват в най-близкото болнично заведение. И в случая най-близкото е било във Фичбърг.