Дъгите от пръскаща кръв продължаваха от другата страна на дъската с графика, покрай ъгъла и по другата стена. Тук пиковете бяха по-малки, тъй като систоличното налягане беше намаляло и пулсациите започваха да падат надолу, плъзгайки се все по-близо до пода. Свършваха в малко езерце близо до бюрото за приемане на пациенти.
Телефонът. Този, който е умрял тук, се е опитал да стигне до телефона.
След бюрото за приемане на пациентите започваше широк коридор с мивки от двете страни, минаващ покрай отделните операционни зали. Мъжки гласове и пукането на радиостанция я привлякоха към отворената врата. Мина покрай редица от мивки, покрай човек от екипа за събиране на доказателствен материал, който почти не я погледна. Никой не оспори правото й да бъде тук, дори когато влезе в операционна зала №4 и спря, ужасена от доказателството за клането. Макар жертвите да ги нямаше, кръвта им беше навсякъде: по стените, шкафчетата и плотовете, както и разнесена по пода от всички, идвали тук след убиеца.
— Госпожо? Госпожо?
Двама мъже в цивилно облекло стояха край шкафа с инструменти и я гледаха намръщено. По-високият тръгна към нея, хартиените терлици върху обувките му залепваха на всяка крачка за окървавения под. Беше на около трийсет и пет години и се държеше наперено и с чувство на превъзходство като всички мъже с добре развита мускулатура. „Компенсация за бързо уголемяващото се чело за сметка на оплешивяващата коса“ — помисли си тя.
Преди да бе успял да зададе очевидния си въпрос, тя извади полицейската си значка.
— Джейн Ризоли. „Убийства“. Бостънска полиция.
— Какво прави тук Бостън?
— Съжалявам. Не знам името ви — отговори тя.
— Сержант Канъди. Сектор „Бегълци“.
От щатската полиция на Масачузетс. Понечи да се ръкува с него, но в този момент забеляза, че той е с латексови ръкавици. А и очевидно нямаше намерение да проявява подобна любезност към нея.
— Можем ли да ви помогнем? — попита Канъди.
— Може би аз мога да ви помогна.
Това предложение явно не го очарова особено.
— Как?
Младата жена погледна към многобройните пресъхнали кървави ручейчета по стената.
— Човекът, който е направил това… Уорън Хойт…
— Какво за него?
— Познавам го много добре.
Сега и по-ниският мъж се присъедини към тях. Имаше бледо лице и достойни за Дъмбо уши, но, макар очевидно също да беше полицай, като че ли не страдаше от чувство за териториално разделение като Канъди.
— Хей, аз те познавам. Ризоли. Ти го тикна зад решетките.
— Работих с екипа.
— Не, ти го заклещи в Лития. — За разлика от своя колега той не носеше ръкавици и се ръкува с нея. — Детектив Арлън. Фичбъргска полиция. Дошла си чак дотук само заради това?
— Веднага щом чух. — Отново погледна към стените. — Давате си сметка с кого си имате работа, нали?
Канъди я прекъсна:
— Държим нещата под контрол.
— Запознати ли сте с историята му?
— Знаем какво е направил тук.
— Но него познавате ли?
— Разполагаме с документацията от „Суза-Барановски“.
— Надзирателите там явно не са имали представа с кого си имат работа. Иначе това нямаше да се случи.
— Винаги съм успявал да върна нарушителите зад решетките — заяви Канъди. — Всички допускат едни и същи грешки.
— Не и този.
— Липсва едва от шест часа.
— Шест часа? — Джейн поклати глава. — Смятай, че вече сте го изгубили.
Канъди се наежи.
— Претърсваме квартала. Проверяваме превозните средства. Медиите са вдигнати на крак и снимката му се показва по всички местни телевизионни канали. Както казах, положението е под контрол.