— Значи имаме pectus excavatum. Двустранно genu varum. Нисък ръст. — Той кимна. — Всичко това силно навежда към един извод.
Айлс погледна към Ризоли.
— Имала е рахит като дете.
Тази дума, рахит, звучеше почти старомодно. Джейн я свързваше с босоноги деца в порутени коптори, плачещи бебета и мръсотията на бедността. Друга ера, оцветена в тъмнокафяво. Рахит не беше подходяща дума за жена с три златни коронки и разкрасявани от ортодонт зъби.
Това противоречие направи впечатление и на Гейбриъл Дийн.
— Мислех, че рахитът се причинява от недохранване — обади се той.
— Да — съгласи се Айлс. — Липса на витамин D. Повечето деца получават достатъчно витамин D от млякото или слънчевата светлина. Но ако е недохранено и го държат на затворено, детето ще получи дефицит от този витамин. А това се отразява върху метаболизма на калция и развитието на костите. — Лекарката направи пауза. — Всъщност никога досега не съм виждала случай на рахит.
— Ела някой ден на разкопки с мен — предложи д-р Пепе. — Ще ти покажа колкото искаш случаи от миналия век. Скандинавия, Северна Русия…
— Но днес? В САЩ? — попита Дийн.
Пепе поклати глава.
— Доста необичайно. Съдейки по костните деформации и дребния ръст бих предположил, че този индивид е живял в бедност. Поне в юношеските години.
— Това не съответства на работата по зъбите.
— Така е. Затова д-р Айлс каза, че сякаш имаме работа с два отделни индивида.
„Детето и възрастният“ — помисли си Ризоли. Спомни си своето детство в Ревиър, семейството си, натъпкано в задушната къщичка, която бе взело под наем, толкова малка, че бе невъзможно да има някакво уединение, поради което се бе налагало да пропълзява в тайното си местенце под стъпалата пред главния вход. Спомни си краткия период, когато баща й бе останал без работа, уплашения шепот в спалнята на родителите й, вечерята от консервирана царевица и картофи. Лошият период не бе продължил дълго; преди да бе минала година баща й се бе върнал на работа и на масата отново се бе появило месо. Но допирът с бедността оставя своите следи, ако не по тялото, определено в съзнанието; и трите деца на семейство Ризоли бяха избрали кариера, носеща ако не впечатляващи, то поне стабилни доходи — Джейн в полицията, Франки във военноморските сили, а Майки — в Американските пощенски служби. Стремежът и на тримата беше да избягат от несигурността на своето детство. Погледна към скелета на масата и каза:
— От мизерията до богатството. Става и така.
— Като в роман от Дикенс — обади се Дийн.
— О, да — съгласи се Корсак. — Хлапето, което наричаха Малкия Тим.
Д-р Айлс кимна.
— Малкият Тим страдаше от рахит.
— Но после живя щастливо сто години, защото старият Скрудж вероятно му остави маса пари — допълни Корсак.
„Ти обаче не живя щастливо сто години след това“ — помисли си Ризоли, загледана в останките. Това не беше вече просто навяващ тъга набор от кости, а жена, чийто живот започваше да приема някаква форма в ума на Джейн. Виждаше детето с криви крачета и хлътнали гърди, което расте като закърняло цвете в неблагодатната почва на бедността. Видя как това дете преминава в юношеството, носейки блузи с различни копчета, с изтъркан до прозрачно плат. Имало ли е дори тогава нещо различно, нещо специално в това момиче? Решителност в очите, вдигната брадичка, говореща, че е предназначено да води по-хубав живот от този, сред който се е родило?
Защото жената, в която се превръща, живее в друг свят, където парите купуват прави зъби и златни коронки. Късметът, упоритият труд или може би вниманието на подходящия мъж я бе издигнало до нивото на по-комфортни обстоятелства. Но бедността от детството бе запечатана и досега в костите й, в изкривените крака и хлътналия гръден кош.
Виждаха се доказателства и за болка, за катастрофално събитие, строшило левия крак и гръбнака, в резултат на което два от прешлените й бяха съединени по хирургичен път, а едно стоманено острие бе забито завинаги в бедрената й кост.
— Ако се съди по обемната работа по зъбите и предполагаемия й социално-икономически статус, липсата на тази жена не може да е останала незабелязана — каза д-р Айлс. — Тя е мъртва поне от два месеца. Много е вероятно да фигурира в НКИЦ.
— Да, заедно с още сто хиляди човека — отсъди Корсак.
Националният криминално-информационен център на ФБР поддържаше файл за всеки липсващ човек и данните от него можеха да бъдат сверени с неидентифицираните останки, за да се направи списък за възможните съответствия.