— Ако се разбира само, че е мушама, добиваме съвсем обща представа за една доста разпространена материя — рече тя.
— Хайде, детектив Ризоли. Щях ли да те влача дотук, за да хвърлиш поглед на едно влакно от доста разпространена материя?
— А не е ли?
— Всъщност е много интересно.
— Какво й е интересното на найлоновата мушама?
Ерин взе някаква папка от лабораторния плот и извади оттам компютърна графика, на която линия очертаваше силует с назъбени върхове.
— Направих ДОИС анализ на тези влакна. Ето какво се получи.
— ДОИС?
— Дифузно-отражателна инфрачервена спектроскопия. Използва инфрачервена микроспектроскопия за изследване на отделни влакна. Влакното се облъчва с инфрачервени лъчи и ние разчитаме отразения от него светлинен спектър. Тази графика показва инфрачервените характеристики на самото влакно. Тя просто потвърждава, че е найлон шест, шест, както вече ти казах.
— Нищо изненадващо.
— Засега — отвърна Ерин с потайна усмивчица на устните. Извади втора графика от папката и я постави до първата. — Тук виждаме резултатите от инфрачервената микроспектроскопия на съвсем същото влакно. Забелязваш ли нещо?
Джейн започна да мести поглед от едната към другата графика.
— Различни са.
— Да, точно така.
— Но ако са на едно и също влакно, графиките би трябвало да бъдат еднакви.
— За втората графика промених плоскостта на картината. Тази ДОИС е от повърхността, а не от сърцевината на влакното.
— Значи сърцевината и повърхността са различни.
— Точно така.
— Две различни влакна, сплетени заедно?
— Не. Влакното е едно. Но повърхността на материята е била обработена. Точно това улови втората ДОИС — химикалите по повърхността. Прекарах го през хроматографа и излезе, че обработката е на базата на силикона. След като влакната са били изтъкани и боядисани, готовата материя е била натъркана със силикон.
— Защо?
— Не съм сигурна. За да стане водонепроницаема? Да не се къса лесно? Процесът трябва да е скъп. Мисля, че тази материя е имала специално предназначение. Просто не знам какво е то.
Ризоли се облегна назад на стола си.
— Намери тази материя — обяви тя, — и ние ще намерим нашия извършител.
— Да. За разлика от разпространения син килим, тази материя е уникална.
Хавлиите с монограмите бяха поставени върху масичката за кафе, така че всички гости на партито да видят буквите АР, инициалите на името Анджела Ризоли, избродирани с богати завъртулки. Джейн беше избрала да бъдат в любимия цвят на майка й, прасковения, и беше платила допълнително за луксозното опаковане с панделки в кайсиев цвят и букетче копринени цветя. Бяха доставени специално от „Федерал експрес“, защото майка й асоциираше камионите им в червено, бяло и синьо с щастливите събития и приятните изненади във вид на пакети.
А празненството по случай петдесет и деветия рожден ден на Анджела Ризоли трябваше да бъде квалифицирано като щастливо събитие. Рождените дни бяха съпроводени с голямо вълнение за семейство Ризоли. Всеки декември, когато купеше календар за новата година, първото, което правеше Анджела, беше да прелисти календара и да отбележи рождените дни на членовете на семейството. Да забравиш специалния ден на любим човек беше сериозно нарушение. Да забравиш рождения ден на майка си беше непростим грях и Джейн правеше всичко възможно, за да не позволи този ден да се изплъзне незабелязано измежду останалите дни. Тя бе купила сладоледа и окачила украсата, тя бе изплатила поканите на десетината съседи, които се бяха събрали в дневната на семейство Ризоли. Сега тя разрязваше тортата и подаваше хартиените чинийки на гостите. Беше изпълнила дълга си както винаги, но тази година партито се бе провалило. Заради Франки.
— Нещо не е наред — заяви Анджела. Седеше на дивана, заобиколена от съпруга си и по-малкия си син, Майкъл, и гледаше безрадостно към подаръците, подредени върху масичката й за кафе — достатъчно масло за вана и пудра да я поддържат приятно ухаеща поне още едно десетилетие. — Може би е болен. Може да е станала някаква злополука и още никой да не ми се е обадил.
— Мамо, Франки е добре — обади се Джейн.
— Да — подкрепи я Майкъл. — Може да са го изпратили на… как го наричахте? Когато играят военни игри?
— На маневри — отвърна Джейн.
— Да, на някакви маневри. Или дори извън страната. На място, за което не трябва да казва на никого, където не може да използва телефон.