— Не ми пука за парите. Не ми харесва как продължаваш да се измъкваш. Дори не се опитваш, но, кой знае как, заслугата винаги се отдава на теб.
— Пак ли влизаме в ролята на „бедничката аз“?
— Затварям, Франки.
— Дай ми пак мама.
— Първо трябва да отговоря на съобщението по пейджъра си. Обади се пак след минута.
— Какво, по дяволите? Няма да въртя отново междуградски…
Джейн затвори. Постоя няколко секунди, за да поохлади малко гнева си, после набра изписания върху екранчето на пейджъра номер.
Отговори Дарън Кроу.
Нямаше настроение да говори с още един неприятен мъж, затова заяви рязко:
— Ризоли. Номерът ти се появи на пейджъра ми.
— Божичко, защо не опиташ малко Midol?
— Искаше да ми кажеш какво става ли?
— Да, имаме код десет петдесет и четири. „Бийкън хил“. Със Слийпър отидохме там преди около половин час.
Джейн чу смях в дневната на майка си и погледна към затворената врата. Помисли си за сцената, която щеше да се разиграе, ако си тръгне по време на празненството в чест на рождения ден на Анджела.
— Ще искаш да го видиш — додаде Кроу.
— Защо?
— Ще ти стане ясно, като дойдеш тук.
10
Застанала на площадката пред главния вход, Ризоли долови миризмата на смърт, идваща през отворената врата, и спря; не й се искаше да направи първата си крачка вътре в къщата. Да види онова, което вече знаеше, че я чака вътре. Предпочиташе да си даде една-две минути, за да се подготви за изпитанието, но Дарън Кроу, който бе отворил вратата, за да я посрещне, вече стоеше пред нея и я наблюдаваше, и тя нямаше друг избор, освен да сложи ръкавици и хартиени терлици върху обувките си и да се заеме с това, което трябваше да се направи.
— Фрост пристигна ли вече? — попита тя, докато поставяше ръкавиците.
— Дойде преди двайсет минути. Вътре е.
— Щях да пристигна по-скоро, но трябваше да шофирам от Ревиър.
— Какво има в Ревиър?
— Парти по случай рождения ден на мама.
Той се засмя.
— По всичко личеше, че там си си прекарала наистина чудесно.
— Не питай.
Обу втория хартиен терлик и се изправи, вече с напълно делово изражение. Мъже като Кроу уважаваха само силата и сила беше единственото, което щеше да му позволи да види. Щом влязоха вътре, усети, че погледът му е върху нея, че ще наблюдава реакциите й към това, пред което щеше да се озове. Изпитваше я, постоянно я изпитваше в очакване на момента, в който щеше да се провали. Знаеше, че рано или късно това щеше да стане.
Кроу затвори входната врата и внезапно тя се почувства клаустрофобично без достъпа на свеж въздух. Миризмата на смърт се засили, дробовете й се изпълниха с отровата й. Но не позволи на нито една от тези емоции да се прояви навън, докато оглеждаше вестибюла, обръщайки внимание на високите три метра и половина тавани, античния стенен часовник… който не тиктакаше. Винаги бе смятала „Бийкън хил“ за квартала мечта на Бостън, в който щеше да се пресели, ако спечелеше от лотарията или, нещо дори още по-невероятно — ако се омъжеше за подходящия мъж. А това щеше да се квалифицира като домът мечта. Приликите с местопрестъплението в къщата на семейство Йегър вече започваха да я изнервят. Прекрасен дом в прекрасен квартал. И миризмата на касапница във въздуха.
— Алармената система беше изключена — каза Кроу.
— Извадена от строя?
— Не. Жертвите просто не я бяха включили. Може би не са знаели как да работят с нея, тъй като това не е тяхната къща.
— А чия е?
Кроу разлисти бележника си и прочете:
— Собственик е Кристофър Харм, шейсет и две годишен. Пенсиониран търговец на акции. Член е на борда на Бостънския симфоничен оркестър. Прекарва лятото във Франция. Предлага на семейство Гент да използва дома му, докато са на турне в Бостън.
— Какво имаш предвид — на турне?
— И двамата са музиканти. Долетели са преди една седмица от Чикаго. Карена Гент е пианистка. Съпругът й Александър бил челист. Тази вечер трябвало да бъде последното им изпълнение в „Симфъни хол“.
От вниманието на Джейн не убягна фактът, че Кроу бе използвал за мъжа минало време, а за жената — сегашно.
Медицинските им терлици шумоляха по дървения под, докато вървяха по коридора, към носещите се от тази посока гласове. Щом влезе в дневната, Ризоли не видя тялото веднага, защото застаналите с гръб към нея Слийпър и Фрост го закриваха. Но видя вече станалата й позната история на ужаса, изписана по стените: дъги от бликаща артериална кръв. Трябва да си бе поела рязко въздух, защото Фрост и Слийпър се обърнаха едновременно към нея. Отстъпиха встрани и тя видя д-р Айлс, коленичила край жертвата.