— Да. Къде се намира канцеларията й?
— Тя не е там. Преди няколко минути я видях да влиза в концертната зала.
— Репетиция ли има?
— Не, госпожо. Това е спокойният ни сезон. През лятото оркестърът е в Тангълуд. По това време на годината може да чуете само някой и друг гостуващ изпълнител.
— Значи можем да влезем в залата?
— Госпожо, вие носите значка. Ако питате мен, може да влезете навсякъде.
Не забелязаха веднага Ивлин Петракас. В първия момент, след като се озоваха в полутъмната зала, Ризоли успя да различи само море от празни столове, гледащи към осветената от прожектори сцена. Привлечени от светлината, двамата тръгнаха между редиците, дървеният под пукаше като гредите на стар кораб. Бяха стигнали сцената, когато прозвуча тих глас:
— С какво мога да ви помогна?
Премигвайки срещу блясъка, Джейн се обърна към притъмнялата задна част на залата.
— Мис Петракас?
— Да?
— Аз съм детектив Ризоли. Това е детектив Фрост. Може ли да поговорим?
— Аз съм тук. На задния ред.
Ивлин не се изправи, остана на мястото си, сякаш искаше да се скрие от светлината. Кимна безизразно на двамата полицаи, докато заемаха местата до нея.
— Вече разговарях с един полицай. Снощи — обясни Ивлин.
— С детектив Слийпър ли?
— Да. Мисля, че така се казваше. По-възрастен, доста мил човек. Знам, че от мен се очакваше да остана и да разговарям с други детективи, но трябваше да тръгвам. Просто не можех да остана повече в онази къща… — Погледна към сцената, сякаш омагьосана от изпълнение, което само тя бе в състояние да види. Дори в полумрака Ризоли успя да различи красиво лице на може би четирийсетгодишна жена с преждевременно появили се сребърни нишки в тъмните коси. — Имам отговорности тук — додаде Ивлин. — Възстановяването на стойността на закупените билети. После започнаха да идват представители на пресата. Трябваше да се върна, за да се разправям с тях. — Засмя се уморено. — Все се налага да гася някакви пожари. Такава ми е работата.
— Каква точно ви е работата тук, мис Петракас? — попита Фрост.
— Официалната ми титла ли? — Тя сви рамене. — Програмен координатор на гостуващите изпълнители. А това означава, че опитвам да се грижа да бъдат щастливи и здрави, докато са в Бостън. Изумително е колко безпомощни са някои от тях. Те прекарват живота си в репетиционни зали и студиа. Реалният свят е загадка за тях. Затова им препоръчвам къде да отседнат. Уреждам да ги вземат от летището. Грижа се винаги да имат пълна с плодове фруктиера в стаята. Да им осигуря удобствата, от които се нуждаят. Държа ги за ръцете.
— Кога се запознахте със семейство Гент? — попита Ризоли.
— В деня след пристигането им в града. Отидох да ги взема от къщата. Не можеха да вземат такси, защото калъфът от челото на Алекс не се побира във всеки автомобил. Но аз имам ван, чиято задна седалка се сваля.
— Вие ли ги возехте из града, докато бяха тук?
— Само напред-назад между къщата и „Симфъни хол“.
Джейн погледна към бележничето си.
— Разбрах, че къщата в „Бийкън хил“ е собственост на член на борда на симфоничния оркестър. Някой си Кристофър Харм. Той често ли кани музиканти да отсядат в дома му?
— През лятото, докато е в Европа. Там е несравнимо по-хубаво, отколкото в хотелска стая. Мистър Харм има доверие в класическите музиканти. Знае, че ще се грижат добре за къщата му.
— Някои от гостите в дома на мистър Харм оплаквали ли са се някога от проблеми там?
— Проблеми ли?
— Свързани с хора, които правят опит да влязат в имота. Или да проникнат с взлом в къщата. Нещо, каквото и да е, което да ги е накарало да се почувстват некомфортно.
Ивлин поклати глава.
— Това е „Бийкън хил“, детектив. Човек не може да мечтае за по-хубав квартал. Знам, че на Алекс и Карена там много им хареса.
— Кога ги видяхте за последен път?
Ивлин преглътна. И произнесе тъжно:
— Снощи. Когато открих Алекс…
— Имах предвид, когато е бил още жив, мис Петракас.
— О! — Ивлин се засмя смутено. — Разбира се, че това сте имали предвид. Съжалявам, просто не мисля. Толкова ми е трудно да се концентрирам. — Поклати глава. — Не знам защо изобщо си направих труда да дойда на работа днес. Някак си ми се стори, че трябва да го направя.