— Та кога ги видяхте за последен път? — припомни Ризоли.
Този път Ивлин отговори с по-сигурен глас.
— По-предишната вечер. След изпълнението им, когато ги закарах обратно в „Бийкън хил“. Беше някъде около единайсет.
— Пред входа на къщата ли ги оставихте? Или влязохте вътре с тях?
— Оставих ги точно пред къщата.
— А видяхте ли ги да влизат вътре?
— Да.
— Значи те не ви поканиха вътре.
— Мисля, че бяха доста изморени. И се чувстваха малко депресирани.
— Защо?
— След цялото очакване да свирят в Бостън публиката не беше особено много. А ние си мислим, че сме градът на музиката. Ако това, което успяха да привлекат тук, беше най-доброто, на какво можеха да се надяват тогава в Детройт или Мемфис? — Ивлин се загледа с нещастен вид в сцената. — Ние сме динозаври, детектив. Карена го каза, в колата. В днешно бреме кой цени класическата музика? Повечето млади хора биха предпочели да гледат забавно-развлекателни музикални записи. Хората си дупчат лицата с нещо като метални кабарчета. Интересуват се само от секс, блясък и глупави костюми. И защо трябва онзи певец, как му беше името, да се плези? Какво общо има това с музиката?
— Абсолютно нищо — съгласи се Фрост, който веднага прояви интерес към темата. — Знаете ли, мис Петракас, ние със съпругата ми водихме същия разговор онзи ден. Алис обича класическа музика. Наистина я обича. Всеки сезон без изключение ходим на симфонични концерти.
Ивлин му се усмихна тъжно.
— В такъв случай, страхувам се, вие също сте динозавър.
Когато станаха да си вървят, Джейн забеляза лъскава програма на мястото пред себе си. Посегна да я вземе.
— Семейство Гент тук ли са? — попита тя.
— Обърнете на пета страница — отвърна нейната събеседница. — Точно там. Това са рекламните им снимки.
От снимката я гледаха двама влюбени.
Карена, слаба и елегантна в черна рокля с голи рамене, се взираше в усмихнатите очи на съпруга си. Лицето й светеше, косата й беше тъмна като на испанка. Александър я гледаше с момчешка усмивка, с паднал почти до едното око непослушен кичур светла коса.
— Бяха красиви, нали? — произнесе едва чуто Ивлин. — Странно е, знаете ли. Така и не ми се удаде възможност да седна и да поговоря истински с тях. Но познавах изпълненията им. Слушах техни записи. Гледах ги като свириха тук, на тази сцена. Можеш да разбереш много за един човек само като слушаш музиката му. И онова, което ми направи най-силно впечатление, беше колко нежно свиреха. Мисля, че това е думата, която бих използвала, за да ги опиша. Бяха толкова нежни хора.
Ризоли погледна към сцената и си представи Александър и Карена в нощта на последното им изпълнение. Черната й коса блестеше под сценичното осветление, неговото чело лъщеше. И тяхната музика, като гласовете на двама влюбени, които пеят един за друг.
— В нощта на изпълнението им — обади се Фрост. — Казахте, че посещаемостта ги разочаровала.
— Да.
— Колко беше публиката?
— Мисля, че продадохме около четиристотин и петдесет билета.
„Четиристотин и петдесет чифта очи — помисли си Джейн, — фокусирани върху сцената, където една влюбена двойка се къпе в светлина. Какви ли емоции е вдъхнало семейство Гент в своите слушатели? Какво удоволствие бяха усетили те от добре изпълнената музика? И радост от възможността да наблюдават двама влюбени млади хора? Или в сърцето на някой от седящите се бяха пробудили други, по-тъмни емоции? Глад. Завист. Горчивината да поискаш това, което е притежание на друг мъж.“
Погледна отново надолу, към снимката на семейство Гент.
Нейната красота ли ти привлече окото? Или фактът, че са били влюбени?
Пиеше кафе без захар и сметана и се взираше в мъртвите, които се трупаха върху бюрото й. Ричард и Гейл Йегър, Дамата с рахита. Александър Гент. И човекът от самолета, който, макар вече да не се смяташе за жертва на убийство, продължаваше да й тежи на съзнанието. Мъртвите винаги го правеха. Непрекъсваща поредица от трупове, всеки от които изискваше вниманието й, всеки от които имаше да разкаже своята история на ужаса, ако тя започнеше да копае достатъчно дълбоко, за да открие оголените кости на историите им. Беше ровила толкова дълго, че всички мъртви, които бе познавала някога, започваха да се сливат като скелети, натъпкани в общ гроб.
Когато лабораторията за ДНК й изпрати съобщение по пейджъра по обяд, тя изпита облекчение, че ще избяга, поне за момента, от обвиняващата купчина папки. Стана от бюрото си и тръгна по коридора към южното крило.