Лъкът на Гент се плъзгаше по струните на виолончелото, мелодията на Сюита №1 в сол мажор от Бах се надигаше и утихваше като вълнение на океан. Записът бе направен, когато Алекс е бил само на осемнайсет години. Докато бе седял в студиото, топлата плът на пръстите му беше натискала струните и държала здраво лъка. Сега същите тези пръсти лежаха бели и вкочанени в хладилника на моргата, музиката им бе замлъкнала. Тази сутрин бе присъствала на неговата аутопсия и дългите му тънки пръсти й бяха направили впечатление, беше си представила как летят нагоре-надолу по грифа на челото. Фактът, че човешките ръце можеха да се съединят с обикновеното дърво и струни и да произведат такива богати звуци, бе истинско чудо.
Взе обложката на диска и се загледа в снимката му, направена, когато е бил още момче. Очите му бяха сведени, лявата ръка бе обгърнала инструмента, прегръщайки извивките му така, както един ден щеше да прегръща съпругата си Карена. Ризоли бе потърсила запис на двамата, но се оказа, че всичките им съвместно издадени дискове в магазина са продадени. Беше останал само този ранен запис на Александър. Самотното виолончело, зовящо своята партньорка. И къде ли беше сега неговата партньорка? Жива и измъчена, изправена пред финалния ужас на преживяването на смъртта? Или вече беше отвъд болката и в ранния стадий на разлагането?
Телефонът иззвъня. Джейн намали звука и вдигна слушалката.
— Там ли си? — прозвуча гласът на Корсак.
— Прибрах се, за да си взема душ.
— Звънях преди няколко минути. Не вдигна.
— Значи не съм чула. Какво става?
— Точно това искам да разбера.
— Ако излезе нещо, ти ще го научиш пръв.
— Да. Така, както ми се обади поне веднъж днес. Трябваше да науча за резултатите от ДНК на Джоуи Валънтайн от момчето от лабораторията.
— Нямах възможност да ти кажа. Тичала съм цял ден като луда.
— Не забравяй, аз съм този, който те вкара пръв в това.
— Не съм забравила.
— Знаеш ли, вече стават петдесет часа, откакто я е отвел.
„И Карена Гент вероятно е мъртва от два дни“ — помисли си Ризоли. Но смъртта нямаше да спре убиеца й. Той щеше да задоволи апетита си. Щеше да вижда в трупа й само обект на своите желания. Някой, когото може да контролира. Тя не му се съпротивлява. Тя е студена, пасивна плът, отстъпваща пред всички унижения. Тя е съвършената любовница.
Дискът продължаваше да пее нежно, виолончелото на Александър тъчеше траурната си магия. Джейн знаеше накъде бие това, знаеше какво иска Корсак. И не знаеше как да му откаже. Стана от дивана и изключи уредбата. Но звуците на челото като че ли продължиха да звучат дори в настъпилата тишина.
— Ако е като последния път, той ще я изхвърли тази нощ — продължи полицаят.
— Ще бъдем готови за него.
— И така, аз част ли съм от екипа?
— Вече изкарахме отряда за наблюдението.
— Но аз не съм там. Още едно топло тяло можеше да ви бъде от полза.
— Вече сме разпределили позициите. Виж, ще ти се обадя веднага щом…
— По-добре заеби тази глупост с обаждането, а? Не мисля да стоя до телефона като някоя проклета дама без кавалер. Аз познавам този извършител преди теб, преди когото и да било. Ти как би се чувствала, ако някой ти вземе партньора насред танца? Ако те изолира от хващането на толкова дълго преследваната плячка? Помисли за това.
Беше помислила. И разбираше гнева, който бушуваше сега в него. Разбираше го по-добре от всеки друг, защото подобно нещо вече се бе случвало с нея самата. Отстраняването от започнатия случай, наблюдаването с горчивина отстрани как други предявяват претенции за нейната победа.
Ризоли погледна часовника си.
— Тръгвам веднага. Ако искаш да се присъединиш към нас, ще трябва да се срещнем там.
— Коя е наблюдателната ти позиция?
— Паркингът от другата страна на улицата, откъм „Смит плейграунд“. Може да се срещнем на игрището за голф.
— Ще бъда там.
12
В два часа през нощта въздухът над резервата „Стоуни брук“ беше задушен и гъст като супа. Ризоли и Корсак седяха в паркираната й кола, съвсем близо до гъсталака. От това място виждаха всички автомобили, влизащи в „Стоуни брук“ от изток. Допълнителни наблюдателни коли бяха разположени от страната на „Енекинг паркуей“, главния път, минаващ през резервата. Всяко превозно средство, което спреше на някое от местата за паркиране върху гола, отъпкана земя, можеше бързо да бъде оградено от всички страни от приближаващи се коли. Никой автомобил не беше в състояние да избяга от този капан.