Джейн се потеше под сакото. Свали стъклото на прозореца и вдиша миризмата на гниещи листа и влажна пръст. Горски миризми.
— Хей, пускаш вътре комарите — възпротиви се колегата й.
— Имам нужда от чист въздух. Тук мирише на цигари.
— Запалил съм само една. Аз лично не усещам никаква миризма.
— Пушачите никога не я усещат.
Той я погледна.
— Божичко, цял ден ми се сопваш. Имаш някакъв проблем с мен, може би трябва да поговорим за това.
Ризоли гледаше през прозореца, към пътя, потънал в тъмнина и самота.
— Не е свързано с теб — промълви тя.
— А с кого тогава?
Тъй като младата жена не отговори, той изпъшка разбиращо.
— Ох, отново Дийн. Какво е направил пък сега?
— Преди няколко дни се оплакал от мен на Маркет.
— Какво му казал?
— Че не съм подходящият човек за този случай. Че може би имам нужда да се консултирам с психотерапевт във връзка с нерешени проблеми.
— Хирургът ли е имал предвид?
— Ти какво мислиш?
— Голямо говедо е.
— А днес научих, че получил незабавно обратна връзка от CODIS. Това не се е случвало никога преди. Но е достатъчно Дийн да щракне с пръсти и всички подскачат. Много ми се иска да знам какво прави тук.
— Е, такова е положението с онези от ФБР. Казват, че информацията е сила, нали? Затова я крият от нас, защото за тях това е игра на могъщество. Ние с теб сме само някакви пионки за мистър Джеймс Шибания Бонд.
— Смесваш нещата с ЦРУ.
— ЦРУ, ФБР. — Корсак сви рамене. — Всички тези буквени агенции са луди на тема секретност.
Радиото изпука.
— Наблюдател Три. Виждаме кола, последен модел седан, движещ се на юг по „Енекинг паркуей“.
Джейн напрегна мускули в очакване да чуе информацията от следващия екип.
Този път прозвуча гласът на Фрост, който седеше в следващия автомобил.
— Наблюдател Две. Виждаме го. Продължава да се движи на юг. Като че ли не мисли да забавя.
Секунди по-късно чуха доклада на трета наблюдателна единица:
— Наблюдател Пет. Току-що мина по кръстовището с „Болд ноб роуд“. Насочва се да излиза от парка.
Не е нашият човек. Дори в този ранен утринен час по „Енекинг паркуей“ не липсваше движение. Загубиха представа за броя на превозните средства, които минаха през резервата. Прекалено многото фалшиви тревоги, подчертаващи дългите интервали на бездействие и скука, стопиха всичкия им адреналин, и младата жена започна да потъва бързо във вцепенение, причинено от нуждата от сън.
Тя се облегна назад с разочарована въздишка. През предното стъкло виждаше черната гора, осветявана само понякога от прелитаща светулка.
— Хайде, кучи сине — промърмори тя. — Ела при мама…
— Искаш ли кафе? — попита Корсак.
— Благодаря.
Той напълни една чашка от термоса си и й я подаде. Кафето беше силно и горчиво, и ужасно безвкусно, но все пак го изпи.
— Тази вечер го направих особено силно — обясни детективът. — Сложих два пъти повече кафе от обичайното. Космите на гърдите ти настръхват, като го изпиеш.
— Може би точно от това се нуждая.
— Мисля, че пия достатъчно от това кафе. Защо само част от тези косми не вземат да мигрират нагоре към главата ми.
Джейн се взираше навън, където мракът криеше гниещите листа и тършуващите за плячка животни. Животни със зъби. Спомни си нахапаните останки на Дамата с рахита и си представи еноти, дъвчещи ребра, и кучета, търкалящи черепи като футболни топки.
— Дори не мога вече да говоря за Хойт — призна тя. — Не мога да спомена за него, без събеседникът ми да не ме изгледа състрадателно. Вчера се опитах да посоча паралелите между Хирургът и новия ни човек, и можех да видя как Дийн си мисли: „Хирургът все така не й излиза от ума“. Смята, че съм вманиачена на тази тема. — Младата жена въздъхна. — Може пък наистина да съм. Може би винаги ще бъде така. Може би на всяко местопрестъпление ще виждам неговия почерк. Всеки извършител ще има неговото лице.