И двамата погледнаха към радиото, от което прозвуча гласът на диспечера:
— Имаме молба за оглеждане на района на гробище „Феървю“. Има ли екип наблизо?
Никой не отговори.
Диспечерът повтори молбата:
— Обадиха се с молба да огледаме гробище „Феървю“. Възможно е неразрешено влизане. Екип Дванайсет, все още ли сте в района му?
— Екип Дванайсет. Намираме се на улица „Ривър“ 45. Това е код едно. Не сме в състояние да реагираме.
— Разбрано. Екип Петнайсет? Какво е вашето местонахождение?
— Екип Петнайсет. Западен Роксбъри. Онези хора не се успокояват. Предполагаме, че няма да стигнем до „Феървю“ за по-малко от половин час.
— Някакъв екип? — повтори диспечерът, обхождайки радиовълните с надеждата да открие набираща се в близост патрулна кола.
В една топла съботна нощ рутинната проверка на гробище не беше сред приоритетните обаждания. Мъртвите не могат да бъдат смутени от потърсилите покрай тях усамотение двойки или отдалите се на вандалщина юноши. Вниманието на ченгето е отдадено преди всичко на живите.
Мълчанието бе нарушено от член на наглеждащия екип на Ризоли.
— Ъъъ, това е наблюдател Пет. Разположени сме на „Енекинг паркуей“. Гробището „Феървю“ е на една крачка разстояние…
Джейн грабна микрофона и натисна бутона за връзка.
— Наблюдател Пет, говори наблюдател Едно — пресече го тя. — Не изоставяй позицията си. Разбрано?
— Разполагаме с пет наблюдаващи коли…
— Гробището не е наш приоритет.
— Наблюдател Едно — каза диспечерът. — В момента всички единици са по задачи. Има ли възможност да пуснете една от вашите?
— Никаква. Искам екипът ми да запази сегашната позиция. Разбра ли, наблюдател Пет?
— Диспечер, не можем да отговорим на това обаждане за проверка на район.
Джейн изпусна задържания в дробовете си въздух. Нищо чудно на сутринта да получат оплаквания заради това, но нямаше намерение да пусне нито една от колите от екипа за наблюдение, не и заради някакво тривиално обаждане.
— Не че сме потънали до гуша в работа — обади се Корсак.
— Когато се случи, всичко ще се развие бързо. Няма да позволя каквото и да било да провали изхода.
— По повод на онова, за което разговаряхме преди малко? Че си била вманиачена?
— Не започвай сега.
— Не, няма да го правя. Ще ми отхапеш главата.
Отвори вратата.
— Къде отиваш?
— Да пусна една вода. Нужно ли ми е разрешение?
— Просто попитах.
— Няма нищо чудно. Това кафе прогори дупка в чугуна.
Детективът излезе от автомобила и тръгна към дърветата, като ходом сваляше ципа. Не си направи труда да се скрие зад някое дърво, а започна да уринира оттам, към храстите. Ризоли нямаше необходимост да гледа това, затова извърна поглед. Във всеки клас имаше по някое неприятно хлапе и в случая това бе Корсак, момчето, което открито си стисваше носа и се секнеше и по чиято риза всеки можеше да разбере какво е обядвало. Хлапето, допира на чиито влажни и меки ръце избягваш на всяка цена, за да не прихванеш въшките му. Джейн изпитваше едновременно погнуса и съжаление към него. Погледна към кафето, което й беше налял, и изхвърли през прозореца онова, което беше останало. Гласът от радиото я стресна.
— Една кола се движи източно по „Дедъм паркуей“. Прилича на такси.
— Такси в три сутринта? — удиви се Ризоли.
— Така се вижда.
— Къде отива?
— Току-що зави на север по „Енекинг“.
— Наблюдател Две? — обърна се младата жена към следващата единица по маршрута.
— Наблюдател Две — отговори Фрост. — Да, виждаме го. Току-що мина покрай нас… — Замълча. И след това, с внезапно напрежение, продължи: — Забавя…
— Какво прави?
— Натиска спирачки. Изглежда ще спре…
— Местоположение? — прекъсна го Ризоли.
— Паркингът без никаква настилка. Току-що спря на него!
Това е той.
— Корсак, положението се напече! — изсъска тя през прозореца.
Докато нагласяше личната си апаратура за комуникация и наместваше слушалките, всеки нерв в тялото й запя от възбуда.
Корсак вдигна ципа на панталоните си и се втурна обратно към колата.
— Какво? Какво?
— Някаква кола току-що спряла край „Енекинг“… Наблюдател Две, какво прави той?