— Просто седи там. С изгасени светлини.
Джейн се приведе напред, притискайки слушалките към ушите си. Секундите се точеха, радиостанцията мълчеше, всички очакваха следващия ход на заподозрения.
Проверява района. Иска да се увери, че е безопасно да действа.
— Твой ред е, Ризоли — обади се Фрост. — Ще го сгащваме ли?
Тя се колебаеше, претегляйки възможностите си. Страхуваше се да не захлопне вратичката на капана прекалено рано.
— Чакай — додаде Фрост. — Запали отново фаровете. А, по дяволите, дава на заден. Промени си намерението.
— Забеляза ли ви? Фрост, забеляза ли ви?
— Не знам! Върна се на заден на „Енекинг“. Продължава на север…
— Изплашихме го! — В тази частица от секундата единственото възможно решение изкристализира съвсем ясно в ума й. Всички единици, действайте, действайте, действайте! Заклещете го веднага!
Включи двигателя на колата, даде на първа. Гумите изсвириха, издълбавайки следи в меката пръст и падналите листа, клони шибаха предното стъкло. Чу превключването на висока скорост на автомобилите на хората от своя екип и воя на няколко сирени.
— Наблюдател Три. Вече заграждаме „Енекинг“ откъм север…
— Наблюдател Две. Преследваме…
— Колата приближава! Удря спирачки…
— Оградете го! Оградете го!
— Не го пресрещайте, докато сте сами! — нареди Ризоли. — Чакайте подкрепление!
— Разбрано. Колата спря. Задържаме позицията.
Когато Джейн наби спирачките и спря сред свирене на гуми, „Енекинг паркуей“ бе ярко осветен от пулсиращите сини лампи на полицейските автомобили. Те я ослепиха временно, докато слизаше от колата си. Приливът на адреналин бе превъзбудил всички и тя го чуваше в повишените, трескави нотки на гласовете им, усещаше пускащото искри напрежение на мъжете, намиращи се на прага на насилието.
Фрост отвори рязко вратата на заподозрения и към главата му бяха насочени половин дузина оръжия. Таксиметровият шофьор седеше ослепен и дезориентиран, сините светлини пулсираха по лицето му.
— Излез от колата — нареди Фрост.
— Какво… какво съм направил?
— Излез от колата!
През тази удавена в адреналин нощ дори Бари Фрост се бе превърнал в нещо, вдъхващо страх.
Шофьорът се измъкна бавно от таксито, вдигнал високо ръце. В мига, в който стъпи на земята, го извъртяха и блъснаха с лице към багажника на таксито.
— Какво съм направил? — извика той, докато Фрост го претърсваше.
— Кажи си името! — намеси се Ризоли.
— Не знам за какво е всичко това…
— Името ти!
— Виленски. — Шофьорът изхлипа. — Върнън Виленски…
— Проверявам — каза Фрост и зачете информацията от личната карта на таксиметровия шофьор. — Върнън Виленски, бял, мъжки пол, роден 1955 година.
— Отговаря на разрешителното на таксито — отвърна Корсак, който се бе вмъкнал донякъде в таксито, за да провери документите, закрепени за сенника.
Джейн вдигна поглед, присвила очи заради светлината на приближаващите фарове. Дори в три часа сутринта движението по паркинга не спираше и сега, след като полицията бе блокирала улицата, скоро пристигащите и от двете посоки коли щяха да започнат да обръщат.
Фокусира се отново върху шофьора. Стисна го за ризата и го изви така, че да застане с лице към нея, а после насочи светлината на фенерчето си към очите му. Видя мъж на средна възраст, с оредяла руса коса, тънката му кожа изглеждаше жълтеникава на острата светлина от фенерчето. Това не можеше да бъде лицето на техния извършител. Беше се вглеждала в очите на злото повече пъти, отколкото й се искаше да си спомни, и носеше в паметта си всички лица на чудовища, които бе срещнала в работата си. Този уплашен мъж определено не принадлежеше към въпросната галерия от образи.
— Какво правите тук, мистър Виленски? — попита тя.
— Просто… просто дойдох по повикване.
— Какво повикване?
— Някакъв човек, обадил се за такси. Казал, че останал без бензин на „Енекинг паркуей“…
— Къде е той?
— Не знам! Спрях, където каза, че ще чака, но го нямаше. Моля ви, това е грешка. Обадете се на моята диспечерка! Тя ще потвърди думите ми!
— Корсак, отвори багажника — каза Ризоли.
Още докато вървеше към задницата на таксито, я изпълниха неприятни предчувствия. Вдигна капака на багажника и насочи към него фенерчето си. Цели пет секунди се взира в празния багажник, усещайки как образуващата се в стомаха й топка нараства с всеки следващ миг. Сложи ръкавици. Лицето й пламна, отчаянието натежа като камък върху гърдите й, докато повдигаше сивото килимче от дъното на багажника. Видя резервна гума, няколко инструмента. Задърпа килимчето, за да го отдели докрай, съсредоточила целия си гняв върху отлепването на всеки квадратен сантиметър от него, в оголването на всяко тъмно ъгълче, което може би криеше. Беше като полудяла, беше се вкопчила отчаяно в парченцата, които разчиташе да я спасят. Когато не бе в състояние да отдели нито сантиметър повече от килимчето и разкри голия метал на багажника, Джейн просто продължи да се вглежда в празното пространство, отказвайки да приеме това, което се виждаше ясно. Неоспоримото доказателство, че беше провалила акцията.