Номер. Това е бил добре скроен номер, с цел да ни отвлече вниманието. Но от какво?
Отговорът дойде с главозамайваща скорост. От всички радиостанции прозвуча:
— Десет петдесет и четири, десет петдесет и четири, гробище „Феървю“. Всички единици, десет петдесет и четири, гробище „Феървю“.
Срещна погледа на Фрост; в този миг и двамата бяха осъзнали ужасната истина. Десет петдесет и четири. Убийство.
— Остани при таксито! — нареди му тя и хукна към колата си.
От безредно струпаните превозни средства нейният автомобил беше спрян така, че можеше да се измъкне най-лесно, да обърне най-бързо. Докато се наместваше зад волана и превърташе ключа, Джейн проклинаше глупостта си.
— Хей! Хей! — извика Корсак.
Той тичаше покрай колата и удряше по вратата.
Тя спря, колкото да му даде възможност да се вмъкне вътре и да затвори вратата си. После натисна педала на газта, така че скоростта го накара да залепи гръб в облегалката.
— Какво, по дяволите, там ли смяташе да ме оставиш? — извика той.
— Сложи си колана.
— Аз не съм просто товар за пренасяне.
— Сложи си колана!
Той придърпа колана над рамото си и го закопча. Въпреки гласовете от радиостанцията чуваше тежкото дишане и свиренето на дробовете му.
— Наблюдател Едно, реагира на десет петдесет и четири — обърна се тя към диспечера.
— Вашето местонахождение?
— „Енекинг паркуей“, току-що минахме кръстовището с „Търтъл понд“. Вероятно ще бъдем там след по-малко от минута.
— Ще бъдете първи на мястото.
— Ситуация?
— Няма повече информация. Предполага се десет петдесет и осем.
Въоръжен и, предполага се, опасен.
Кракът на Ризоли като че ли беше залепнал върху педала на газта. Улицата към гробище „Феървю“ изскочи толкова бързо, че за малко не я пропусна. Взеха завоя със свирене на гуми. Младата жена се бореше с волана, за да запази контрола над колата.
— Уоу! — ахна Корсак, когато за малко не се блъснаха в редица големи крайпътни камъни.
Вратата от ковано желязо беше отворена и те минаха през нея. Гробището не беше осветено и там, където фаровете им не достигаха, сякаш изникваха подобни на зъби надгробни камъни.
Някаква кола на частен охранителен патрул бе паркирана на стотина метра от входа. Вратата на шофьора беше отворена и лампичката на тавана светеше. Ризоли удари спирачките и, излизайки навън, посегна към оръжието си; този рефлекс беше станал толкова автоматичен, че дори не си даде сметка за извършеното действие. Прекалено много други детайли бяха заели съзнанието й. Миризмата на прясно окосена трева и мокра пръст. Ударите на сърцето в гръдната й кост.
И страхът. Докато се оглеждаше в мрака, тя усети ледения език на страха, защото знаеше, че ако таксито беше номер, това също можеше да бъде капан. Кървава игра, в която дори не знаеше, че участва.
Замръзна, вперила поглед в сянката, очертана край основата на някакъв паметен обелиск. Насочи лъча на фенерчето си натам и видя тялото на охранителя.
Щом тръгна към него, усети миризмата на кръв. Тя не можеше да бъде объркана с нищо друго и задействаше примитивни аларми в мозъка й. Коленичи в тревата, която беше все още мокра и топла от нея. Корсак я следваше плътно, също с насочен напред лъч на фенерчето си, и тя чуваше запъхтяното му дишане, напомнящите свиня звуци, които издаваше винаги при физическо натоварване.
Пазачът лежеше по корем. Джейн го завъртя на гръб.
— Божичко! — възкликна Корсак и отскочи назад толкова енергично, че лъчът на фенерчето му проряза небето.