— Тръбичката е вътре!
Разкъсаха ризата му, оголвайки гъсто подобие на рогозка от косми, и долепиха до гърдите му дефибрилатор. На монитора на електрокардиографа се появи назъбена линийка.
— Има V-тахикардия!
Електрическият заряд от дефибрилатора повдигна гръдния кош на Корсак от земята за част от секундата. Тежкият му торс отскочи от тревата и се строполи отново. Лъчите от фенерчетата на струпалите се ченгета разкриваха всички жестоки детайли — от бледия бирен корем до почти женските гърди, които са повод за неудобство на много мъже с наднормени килограми.
— Добре! Вече има ритъм. Синусова тахикар…
— Кръвно?
Апаратът за измерване на кръвното налягане обви плътно месестата му ръка.
— Деветдесет систолично. Да го отнасяме!
Дори след като пренесоха Корсак в линейката и задните й светлини започнаха да се отдалечават в мрака, Джейн не помръдна. Вцепенена от изтощение, тя се взираше след линейката, представяйки си онова, което му предстоеше да преживее. Яркото осветление в спешно отделение. Още игри, още тръбички. Мина й през ума, че би трябвало да се обади на съпругата му, но не знаеше името й. Всъщност не знаеше почти нищо за личния му живот и внезапно осъзна колко е тъжно, че знае несравнимо повече за мъртвите Йегърови, отколкото за живия, дишащ човек, който бе работил рамо до рамо с нея. Партньорът, когото беше забравила.
Сведе поглед към тревата, където го бе намерила да лежи. Тя все още носеше отпечатъка от тежестта му. Представи си го как бе тичал след нея, прекалено задъхан, за да я догони. Въпреки това несъмнено се бе насилил, подтикван от тщеславието, от мъжката си гордост. Дали бе притиснал длан към гърдите си, преди да падне? Дали се бе опитал да извика за помощ?
Така или иначе нямаше да го чуя. Цялото ми внимание беше отдадено на преследването на сенки. На опитите да спася собствената си гордост.
— Детектив Ризоли? — обади се полицай Дауд.
Беше се приближил толкова безшумно, че дори не бе усетила присъствието му.
— Да?
— Страхувам се, че открихме друго.
— Какво?
— Друго тяло.
Зашеметена, тя не бе в състояние да каже нищо, докато вървеше след Дауд по влажната трева, а лъчът на фенерчето му осветяваше пътя им в мрака. Проблясването на светлинки някъде напред бележеше посоката им. Когато най-сетне усети миризмата на разлагаща се плът, бяха на неколкостотин метра от мястото, където бяха открили убития пазач.
— Кой го откри? — попита тя.
— Агент Дийн.
— Защо е търсил чак там?
— Предполагам, е правел обход на района.
Дийн се обърна към нея, щом наближи.
— Мисля, че намерихме Карена Гент — обяви той.
Жената лежеше върху един гроб, с разпиляна черна коса, с полепнали между кичурите листа, наподобяващи подигравателна декорация на умъртвената плът. Беше мъртва достатъчно дълго, за да се подуе коремът й и от ноздрите й да започне да изтича телесна течност. Но значението на всички тези подробности бледнееше пред още по-големия ужас от онова, което бе направено в долната част на корема й. Джейн се взираше в зеещата рана. Един-единствен напречен разрез.
Земята сякаш се разтвори под краката й и тя се олюля назад, търсейки опипом някаква опора там, където имаше само въздух.
Хвана я Дийн, като я стисна здраво за лакътя.
— Не е съвпадение — каза той.
Тя мълчеше, без да откъсва поглед от ужасната рана. Помнеше подобни рани по телата на други жени. Помнеше едно лято, по-горещо от настоящото.
— Следил е новините — продължи агентът. — Знае, че ти си ръководител на разследването. Знае как да преобърне местата, как да направи така, че играта на криеница да тече едновременно и в двете посоки. Ето какво е това за него сега. Игра.
Макар да чуваше думите, Ризоли не разбра какво се опитваше да й каже.
— Не видя ли името?
Насочи лъча на фенерчето си към думите, издълбани в гранита на надгробната плоча:
„Любим съпруг и баща
Антъни Ризоли
1901 — 1962“
— Това е присмех — обясни Дийн. — И е насочен право към теб.
13
Жената, седнала край леглото на Корсак, имаше сплескана кестенява коса, която изглеждаше така, сякаш не беше мита и ресана от дни. Тя не го докосваше, а просто гледаше към леглото с празен поглед, отпуснала длани в скута си, безжизнена като манекен на витрина. Ризоли стоеше пред стъклената стена на малкото отделено пространство в интензивното отделение, водейки вътрешна борба дали да наруши усамотението й. Най-накрая жената вдигна очи и срещна погледа й през стъклото, така че вече нямаше как просто да си тръгне.