Посегна към вратата; жестът говореше недвусмислено: „Разговорът ни приключи“.
Той не помръдна от мястото си.
— Виж, признавам, че допуснах грешка. Трябваше да те послушам от началото. Ти първа го забеляза. Аз не различих паралелите с Хойт.
— Защото никога не си го познавал.
— Затова ми разкажи за него. Трябва да работим заедно, Джейн.
Смехът й прозвуча режещо като стъкло.
— Значи сега екипната работа те заинтригува? Това е нещо ново.
Примирена, че посетителят й явно няма да си тръгне, тя се обърна и влезе в дневната. Той я последва, затвори вратата след себе си.
— Разкажи ми за Хойт.
— Може да прочетеш файла му.
— Вече го направих.
— В такъв случай разполагаш с всичко, което ти е нужно.
— Не с всичко.
Младата жена се обърна към него.
— Какво друго има?
— Искам да знам това, което знаеш ти.
Направи още една крачка към нея и тя бе обзета от тревога, защото се намираше в толкова неизгодно положение спрямо него, така босонога и прекалено изтощена, за да отбие атаката му. Чувстваше го като атака, всички тези изисквания и начинът, по който погледът му сякаш преминаваше през оскъдното й облекло.
— Между вас двамата съществува особена емоционална връзка — каза той. — Някаква привързаност.
— Не го наричай „привързаност“, по дяволите.
— Ти как би го нарекла?
— Той беше извършителят. Аз съм тази, която го притисна в ъгъла. Съвсем просто е.
— Не е толкова просто, ако съдя по това, което чух. Каквото и да твърдиш, между вас двамата съществува някаква връзка. Той се върна умишлено в живота ти. Гробът, на който са оставили тялото на Карена Гент, не е избран случайно.
Джейн не отговори. Нямаше как да не се съгласи с това.
— Той е ловец, също като теб — продължи Дийн. — И двамата преследвате хора. Това е едно от нещата, които ви свързват. Една от допирните ви точки.
— Това не е допирна точка.
— Но се разбирате един друг. Независимо какви са чувствата ти към него, двамата сте свързани. Ти забеляза влиянието му върху Властващия преди другите. Ти се движеше пред нас.
— А ти мислеше, че се нуждая от психотерапевт.
— Да. Тогава го мислех.
— Значи сега вече не съм луда. А съм блестяща.
— Ти можеш да влизаш вътре в ума му. Можеш да ни помогнеш да съобразим какво ще направи по-нататък. Какво иска той?
— Откъде да знам?
— Погледът ти към него е по-интимен от погледа на което и да било друго ченге.
— Интимен ли? Така ли наричаш това? Кучият син за малко не ме уби.
— Не съществува нищо по-интимно от убийството. Нали?
В този момент го мразеше, защото бе изрекъл истина, която й се искаше да отрече. Беше посочил точно това, което й бе непоносимо да признае. Че двамата с Уорън Хойт бяха свързани завинаги. Че страхът и омразата са по-силни емоции, отколкото любовта някога би могла да бъде.
Отпусна се тежко на дивана. Някога щеше да се бори. Някога щеше да бъде достатъчно ожесточена, за да намери какво да отговори на който и да е мъж. Но тази вечер се чувстваше уморена, толкова уморена, и нямаше сили да парира въпросите на своя събеседник. Той щеше да продължава да оказва натиск и да подтиква, докато получи желаните отговори, и за нея беше по-добре още сега да отстъпи пред неизбежното. Да приключи с това, за да я остави на мира.
Изправи гръбнак и установи, че се взира в дланите си, в двата еднакви белега върху тях. Това бяха само два от оставените от Хойт спомени, най-явните; другите не бяха толкова видими: зарасналите фрактури на ребрата и лицевите кости, които още можеха да се видят на рентгенови снимки. Най-невидими бяха пукнатините, които присъстваха все още в живота й, като цепнатини, оставени от земетресение. През последните няколко седмици бе усетила как тези пукнатини се разширяват, сякаш земята под краката й заплашваше да се сгромоляса.
— Нямах представа, че все още е там — прошепна Джейн. — Че стои точно зад мен в онова мазе. В онази къща…
Дийн седна на стола срещу нея.
— Ти си тази, която го откри. Единственото ченге, което е знаело къде да го търси.
— Да.
— Защо?
Тя сви рамене, изсмя се.
— Чист късмет.