— Не, трябва да е нещо повече от това.
— Не ми приписвай заслуги, каквито нямам.
— Не мисля, че ти отдавам в достатъчна степен заслуженото, Джейн.
Младата жена вдигна очи; прямотата, с която я гледаше той, беше такава, че й се прииска да се скрие. Но нямаше къде да се усамоти, нямаше как да се защити от един толкова проницателен поглед. „Какво ли вижда? — помисли си тя. — Има ли представа колко разголена ме кара да се чувствам?“
— Кажи ми какво се случи в мазето — промълви той.
— Знаеш какво се случи. Описано е в показанията ми.
— Хората пропускат разни неща от показанията си.
— Няма нищо повече за казване.
— Дори няма да опиташ?
Гневът премина през тялото й като шрапнел.
— Не искам да мисля за това.
— Но въпреки това не можеш да спреш да се връщаш към него. Нали?
Тя го гледаше, питайки се каква беше играта му и как бе позволила да я включи толкова лесно в нея. Беше познавала и други харизматични мъже, мъже, които успяваха да привлекат женския поглед толкова бързо, че да подействат като удар с камшик. Джейн имаше достатъчно здрав разум, за да стои надалече от подобни мъже, да ги вижда такива, каквито са: генетично благословени сред простосмъртните. Тя нямаше кой знае каква полза от такива мъже, нито пък те от нея. Но тази вечер разполагаше с нещо, от което Гейбриъл Дийн имаше нужда, и той бе фокусирал с пълна сила привлекателността си към нея. И номерът му вършеше работа. Никога досега мъж не бе успявал да я накара да се почувства едновременно толкова объркана и възбудена.
— И той те хвана като в капан в мазето — продължи Дийн.
— Влязох право в него. Не знаех.
— Защо не знаеше?
Въпросът беше изненадващ и я накара да се замисли. Върна се в спомените си към онзи следобед, когато бе стояла край отворената врата за мазето, страхувайки се да слезе по тъмното стълбище. Спомни си задушаващата горещина в къщата и мокрите си от пот сутиен и риза. Спомни си как страхът бе възпламенил всеки нерв в тялото й. Но същевременно беше усещала, че нещо не е наред. Знаеше какво я очаква, след като слезе и по последното стъпало.
— Какво не беше както трябва, детектив?
— Жертвата — прошепна тя.
— Катрин Кордел?
— Тя беше в мазето. Завързана за едно легло в мазето…
— Примамката.
Джейн затвори очи и почти усети миризмата на кръвта на Кордел, на влажната пръст. На собствената си пот, възкисела от страха.
— Хванах се. Хванах се на уловката.
— Той е знаел, че така ще направиш.
— Трябваше да си дам сметка…
— Но си била фокусирана върху жертвата. Върху Кордел.
— Исках да я спася.
— И това бе твоята грешка.
Младата жена отвори очи и го погледна разгневено.
— Грешка ли?
— Не си подсигурила първо района. Оставила си отворена възможността да бъдеш атакувана. Допуснала си основна грешка. Изненадващо за толкова способна особа като теб.
— Ти не беше там. Не знаеш пред каква ситуация бях изправена.
— Прочетох показанията ти.
— Кордел лежеше там. Кървяща…
— И ти си реагирала така, както би реагирало всяко човешко същество. Опитала си да я спасиш.
— Да.
— И попадна в капана. Забрави да мислиш като ченге.
Оскърбеният й поглед изглежда не го смути ни най-малко. Той продължаваше просто да я гледа, с неподвижно изражение, с толкова безстрастно лице, толкова уверен, че в крайна сметка само увеличи още повече вътрешния й смут.
— Никога не забравям да мисля като ченге — заяви тя.
— В онова мазе си забравила. Позволила си жертвата да те разсее.
— Главната ми грижа винаги е жертвата.
— Когато излага на опасност и теб, и нея? Това логично ли е?
Логично. Да, това беше Гейбриъл Дийн. Никога не беше срещала друг като него, който можеше да гледа и на мъртвите, и на живите с еднаква липса на емоции.
— Не можех да я оставя да умре — призна тя. — Това беше първата ми… единствената ми мисъл.
— Познаваше ли я? Кордел?
— Да.
— Приятелки ли бяхте?
— Не. — Отговори толкова бързо, че събеседникът й изви вежди в безмълвен въпрос. Ризоли пое въздух и каза: — Тя беше част от разследването на Хирургът. Това е всичко.
— Не я ли харесваше?
Младата жена направи пауза, поразена от проницателността на Дийн.
— Не ми допадаше. Да го наречем така.