Выбрать главу

— Поиска ли закрила?

Въпросът му я изненада.

— Закрила ли?

— Поне полицейска кола. За да наблюдава апартамента ти.

— Аз съм ченге.

Той наклони глава, сякаш в очакване на продължението на отговора й.

— Щеше ли да зададеш този въпрос, ако бях мъж?

— Ти не си мъж.

— И това автоматично означава, че се нуждая от закрила?

— Защо се обиждаш?

— А защо фактът, че съм жена, ме прави неспособна да защитя дома си?

Дийн въздъхна.

— Винаги ли трябва да надминаваш мъжете, детектив?

— Доста се старая, за да се отнасят към мен като към всички останали — отвърна тя. — Няма да моля за специални привилегии, защото съм жена.

— Но ти си в това положение, именно защото си жена. Сексуалните фантазии на Хирургът са свързани с жени. А атаките на Властващия не са заради съпрузите, а заради съпругите. Той изнасилва съпругите. Не можеш да кажеш, че женският ти пол не променя ситуацията.

Тя трепна при споменаването на думата „изнасилване“. Досега обсъждането на сексуалното нападение бе свързано с други жени. Фактът, че тя самата беше потенциална жертва премести фокуса на много по-интимно ниво, ниво, което не й беше удобно да обсъжда с мъж. А Дийн я караше да се чувства дори още по-неловко от темата за изнасилването. Начинът, по който я изучаваше, сякаш тя криеше тайна, която той жадуваше да извади наяве.

— Изобщо не става въпрос дали си ченге, или дали си способна да се защитиш — произнесе внимателно той. — Става въпрос за това, че си жена. Жена, за която Уорън Хойт несъмнено е фантазирал през всичките тези месеци.

— Не и за мен. Кордел е тази, която иска.

— Кордел е недосегаема за него. Нея не може да я пипне. Но ти си тук, под носа му. На една ръка разстояние, жената, която за малко не е победил. Жената, която е заковал за пода на онова мазе. Допирал е острието на скалпела си до гърлото ти. Вече може да подуши кръвта ти.

— Престани, Дийн.

— В известен смисъл той вече е предявил претенции за теб. Ти вече си негова. И си „на открито“, така да се каже, всеки ден. Работиш върху престъпленията, които той извършва. Всяко мъртво тяло е послание, предназначено за твоите очи. Възможност да добиеш представа за онова, което е планирал за теб.

— Казах да престанеш.

— И мислиш, че не се нуждаеш от закрила? Мислиш, че един пистолет и голото отношение са всичко необходимо, за да останеш жива? В такъв случай пренебрегваш собственото си шесто чувство. Знаеш какъв ще бъде следващият му ход. Знаеш за какво копнее, какво го възбужда. А това, което го възбужда, си ти. Това, което планира да направи с теб.

— Млъкни, дяволите да те вземат!

Избухването й стресна и двамата. Тя го гледаше, объркана от загубата си на самоконтрол и от сълзите, бликнали неизвестно откъде. Не, за нищо на света нямаше да заплаче. Никога не беше позволявала на някой мъж да я види да се сгромолясва и нямаше да допусне Дийн да бъде първият.

Пое дълбоко въздух и тихо произнесе:

— А сега искам да си вървиш.

— Моля те само да послушаш собствените си инстинкти. Да приемеш същата закрила, която би предложила на всяка друга жена.

Тя стана и се приближи до входната врата.

— Лека нощ, агент Дийн.

Той не помръдна в продължение на няколко секунди и тя се запита какво би трябвало да направи, за да го изхвърли от дома си. Най-сетне се изправи, за да си върви, но щом се доближи до вратата спря и я погледна.

— Ти не си неуязвима, Джейн — промълви той. — И никой не очаква да бъдеш.

Дълго след като си бе тръгнал, младата жена все още стоеше, притиснала гръб към заключената врата, затворила очи, опитвайки се да успокои бурята в душата си, предизвикана от неговото посещение. Знаеше, че не е неуязвима. Беше го научила преди една година, докато бе гледала надвесеното над себе си лице на Хирургът, очаквайки скалпелът му да се забие в гърлото й. Нямаше нужда да й припомнят това и беше сърдита заради безмилостния начин, по който Дийн бе говорил за този урок.

Върна се до дивана и взе телефона от края на масата. В Лондон още не се беше зазорило, но не можеше да отлага повече този разговор.

От другата страна вдигна Мур; гласът му беше дрезгав, но разсънен въпреки ранния час.

— Аз съм — започна Ризоли. — Съжалявам, че те събудих.