— Чакай да отида в другата стая.
Изчака. Чу изскърцването на пружините при ставането му от леглото, после звука от вратата, която затвори след себе си.
— Какво става? — попита Томас.
— Хирургът излезе отново на лов.
— Има ли жертва?
— Присъствах на аутопсията преди няколко часа. Това е негово дело.
— Не си е губил времето.
— Става по-зле, Мур.
— Как би могло да стане по-зле?
— Има си нов партньор.
Настъпи дълга пауза. После съвсем тихо попита:
— Кой е той?
— Мислим, че е същият извършител, който уби онази двойка в Нютън. По някакъв начин двамата с Хойт са се намерили. И сега ловуват заедно.
— Толкова бързо? Как е възможно да се свържат просто така?
— Познавали са се. Трябва да са се познавали.
— Къде са се срещнали? Кога?
— Това трябва да открием. Може би това е ключът към откриването на самоличността на Властващия.
Внезапно се сети за операционната зала, от която беше избягал Хойт. Белезниците. Не ги беше отключил надзирателят. Някой друг беше влязъл в операционната зала, за да го освободи, някой, вероятно дегизиран като санитар или лекар.
— Би трябвало да бъда там — заяви Мур. — Би трябвало да работя върху това с теб…
— Не, не би трябвало. Би трябвало да бъдеш точно там, където си, с Катрин. Не мисля, че Хойт може да я намери. Но ще се опита. Той никога не се предава, както знаеш. А сега те са двама и ние нямаме представа как изглежда неговият партньор. Ако се появи в Лондон, няма да разпознаеш лицето му. Трябва да си готов.
„Сякаш някой може да бъде готов за атаката на Хирургът“ — помисли си тя, след като затвори телефона. Преди една година Катрин Кордел си бе мислила, че е готова. Беше превърнала дома си в крепост и живееше така, сякаш е обсадена. Въпреки всичко Хойт бе намерил начин да се промъкне през защитните стени; беше нанесъл удара си, когато най-малко бе очаквала, в място, където бе мислила, че е в безопасност.
Както аз мисля, че домът ми е безопасен.
Стана и се приближи до прозореца. Докато гледаше надолу към улицата, се питаше дали в този момент някой не гледа нагоре към нея и не я наблюдава, както е очертана на фона на светлината. Не беше трудно да бъде открита. От Хирургът не се искаше друго, освен да потърси в телефонния указател на името „Ризоли, Дж.“.
На улицата долу един автомобил забави ход и спря на ъгъла. Полицейска кола. Наблюдава я известно време, но тя не помръдна. Светлините й изгаснаха, което показваше, че възнамеряваше да остане тук. Тя не беше помолила за закрила и постоянно наблюдение, но знаеше кой го е направил.
Гейбриъл Дийн.
Историята отеква от виковете на жени.
Страниците на учебниците отделят оскъдно внимание на зловещите подробности, които толкова желаем да знаем. Вместо за тях ни разказват сухо за военни стратегии и атаки откъм фланга, за хитростите на генералите и за струпването на армии. Виждаме илюстрации на мъже в брони, с кръстосани мечове, извили мускулестите си тела в битката. Виждаме платна с водачи, яхнали благородни жребци, вперили поглед в поле, където войниците са подредени в редици като пшеница, очакваща сърпа на жетваря. Виждаме карти, по които стрелки сочат движението на победоносни армии, и четем стиховете на военни балади, възпяващи краля и родината. Триумфът на мъжете винаги се описва щедро с кръвта на воините.
Никой не говори за жените.
Но всички знаем, че са били там, с меката си плът и гладката си кожа, с носещо се из страниците на историята ухание. Всички знаем, дори да не говорим за това, че диващината по време на война не се ограничава до бойното поле. Че след като падне последният неприятелски воин и едната армия победи, нейните войници насочват след това вниманието си към жените на победената страна.
Винаги е било така, макар грубата истина рядко да се споменава в учебниците по история. Вместо това чета за войни, бляскави като месинг, носещи слава за всички. За битките на гърците под бдителния поглед на боговете, и за падането на Троя, битка, водена според поета Вергилий от герои: Ахил и Хектор, Аякс и Одисей, имена, увековечени вовеки. Той пише за дрънчащи мечове и летящи стрели и за напоена с кръв земя. Но пропуска най-хубавата част. Драматургът Еврипид е този, който ни разказва за съдбата на троянките след края на войната, но дори той е умерен. Не се спира върху възбуждащите подробности. Казва ни, че ужасената Касандра била измъкната от храма на Атина от някакъв гръцки вожд, но оставя на нашите фантазии онова, което става после. Разкъсването на одеждите й, оголването на кожата. Проникването му между девствените й бедра. Писъците й от болка и отчаяние.