Из целия паднал град Троя са отеквали подобни писъци от гърлата на други жени, докато победоносните гръцки воини вземали това, което им се полагало, бележейки победата си в плътта на жените на победената страна. Дали някои от троянските мъже са били оставени живи, за да гледат? Древните не споменават нищо по този повод. Но какъв по-добър начин за тържествуване в резултат на победата от това да малтретираш тялото на любимата на твоя враг? Какво по-убедително доказателство може да има, че си го разгромил, че си го унизил, от това да го принудиш да гледа как си правиш удоволствието отново и отново?
Това го разбирам: триумфът се нуждае от публика.
Мисля за троянките, докато автомобилът ни се движи по натовареното „Комънуелт авеню“. Улицата е натоварена и дори в девет вечерта колите напредват бавно, което ми дава възможност да огледам спокойно сградата.
Прозорците са тъмни; нито Катрин Кордел, нито новият й съпруг са си вкъщи.
Това е единственото, което си позволявам — само този поглед; после сградата се изплъзва от погледа ми. Знам, че наблюдават пресечката, но не мога да устоя на изкушението да хвърля поне за миг поглед към нейната крепост, непревземаема като стените на който и да е замък. Сега замъкът е празен и не представлява интерес за онези, които биха нахлули в него.
Поглеждам към моя шофьор, чието лице е скрито в сянка. Виждам само някакъв силует и блясъка на очите, подобни на две гладни искрици в нощта.
По канал „Дискавъри“ гледах филми за лъвовете нощем; видях зелените огънчета на очите им, горящи в тъмнината. Сега си спомням за тези лъвове, за гладните им погледи, докато изчакваха момента за скок. Виждам същия глад в очите на моя компаньон.
Същият глад, който той несъмнено вижда в моите очи.
Свалям стъклото на прозореца си и поемам дълбоко въздух, когато топлият аромат на града влиза в колата. Лъвът, душещ въздуха над саваната. Търсещ миризмата на плячка.
15
Пътуваха заедно в колата на Дийн на запад, към град Шърли, на четирийсет и пет мили от Бостън. Той не каза почти нищо, докато шофираше, но мълчанието помежду им като че ли само подсилваше усещането на неговата миризма, на спокойната му увереност. Не смееше да го погледне, да не би да види в очите й вълнението, което предизвикваше.
Вместо това погледна надолу и видя тъмносиньото килимче в краката си. Запита се дали материята е найлон шест, шест, синьо №802, запита се колко ли автомобили имаха еднакви килимчета. Толкова популярен цвят; струваше й се, че накъдето и да погледнеше сега, виждаше сини килимчета, и си представяше безброй подметки, мъкнещи из бостънските улици влакна найлон №802.
Климатикът бе настроен на прекалено ниска температура; Джейн затвори вентилационния отвор до коленете си и се загледа към поляните с висока трева, изпълнена с желание да усети горещината извън това прекалено изстудено купе. Навън утринната мараня висеше като ефирен воал над зелените поля, а дърветата се издигаха неподвижно, нямаше дори най-слаб полъх, който да раздвижи листата им. Ризоли рядко излизаше сред масачузетската природа. Беше градско момиче, родено и израснало в големия град, и нямаше афинитет към излетите сред природата с нейните празни пространства и хапещи буболечки. Не се усети привлечена към нея и днес.
Предната нощ не беше спала добре. На няколко пъти се беше събуждала рязко, беше лежала със силно разтуптяно сърце, ослушвайки се за стъпки, за подобното на шепот дишане на неканен гост. В пет часа бе станала, чувствайки се неотпочинала и като че ли дрогирана. Едва след като изпи две чаши кафе, се почувства достатъчно разсънена, за да се обади в болницата и да пита какво е състоянието на Корсак.
Той все още беше в интензивното отделение. Все още на изкуствено дишане.
Открехна прозореца и топлият въздух нахлу в автомобила; миришеше на трева и на пръст. Обзеха я мисли за тъжната вероятност Корсак никога повече да не може да се наслаждава на тези миризми или да усети вятъра в лицето си! Опита се да си спомни дали последните разменени помежду им думи са били хубави, приятелски, но така и не се сети.