На Изход №36 Дийн последва знаците, насочващи към „Суза-Барановски“, затвора с шесто ниво на сигурност, където бе настанен Уорън Хойт. Спряха на паркинга за посетители и шофьорът й се обърна към нея.
— Ако почувстваш нужда да излезеш от този случай, в който и да е момент — рече той, — направи го.
— Защо очакваш да го направя?
— Знам какво ти е причинил. Всеки в твоето положение би имал проблем с разследването на този случай.
Видя искрена загриженост в очите му, а определено не я искаше; това само подчертаваше колко е крехък куражът й.
— Нека просто го направим, какво ще кажеш? — каза тя и бутна вратата на колата, за да я отвори.
Гордостта я накара да влезе с мрачна решимост в сградата. Тя я тласна към пропуска на охраната, където двамата с Дийн представиха значките си и оставиха оръжието. Докато чакаха придружителя си, прочете правилника, окачен в отделението за подготовка на посетителите:
„За посетителите не са позволени следните неща: Да бъдат босоноги. Да бъдат по бански или шорти. Да носят облекло, което демонстрира пристрастие към една или друга групировка. Облекло, подобно на това, което носят задържаните или униформеният персонал. Двуслойно облекло. Дрехи с шнурове. Изключително широки, торбести, дебели или тежки дрехи…“
Списъкът беше безкраен и забраняваше всичко от панделки до сутиени с банели.
Най-сетне офицерът на затворническото заведение се появи — набит мъж с лятната синя униформа на затворите.
— Детектив Ризоли и агент Дийн? Аз съм офицер Къртис. Оттук.
Къртис се държеше приятелски, дори радушно, докато ги придружаваше през първата заключена врата и през първия „филтър“ за посетителите. Джейн се запита дали щеше да бъде толкова любезен, ако не бяха полицаи, членове на същото братство. Той им каза да си свалят коланите, обувките, саката, часовниците и ключовете и да ги оставят на масата, за да ги огледа. Ризоли свали „Таймекс“-а си и го сложи до лъскавата „Омега“ на Дийн. После свали блейзера си, докато Дийн си събличаше сакото. В този процес имаше нещо смущаващо интимно. Докато разкопчаваше колана и го измъкваше от гайките на панталоните си, тя усети как Къртис я наблюдава така, както един мъж гледа събличаща се жена. Свали ниските си обувки, постави ги до обувките на Дийн и срещна студено погледа на Къртис. Едва тогава той отмести очи. След това обърна джобовете си навън и последва Дийн през металния детектор.
— Хей, извадихте късмет — приветства ги техният придружител. — Току-що се отървахте от претърсването за деня.
— Какво?
— Всеки ден ръководителят на смяната пуска наслуки номера на посетителя, който трябва да бъде претърсен. Вие се отървахте на косъм. Следващият посетител обаче ще бъде претърсен.
— Опипването щеше да бъде светлинката на деня ми — отбеляза сухо младата жена.
— Сега може да си вземете всичко обратно. И двамата може да задържите часовниците.
— Казваш го така, сякаш е някаква привилегия.
— Само адвокати и полицаи могат да носят часовници от тази точка нататък. Всички останали трябва да си оставят бижутата. Сега ще ви сложа по един печат на лявата китка и сте готови.
— Имаме уговорена среща с директор Окстън за девет часа — поясни Дийн.
— Той закъснява с графика си. Помоли ме първо да ви заведа да видите килията на затворника. След това ще отидем в канцеларията на Окстън.
Поправителният център „Суза-Барановски“ беше най-новият за щата Масачузетс и беше оборудван с най-съвременна осигурителна система без ключове, управлявана от четирийсет и два свързани компютърни терминала, обясни офицер Къртис. Посочи им няколко от многобройните наблюдателни камери.
— Записват по двайсет и четири часа в денонощие. Повечето посетители не виждат жива охрана. Просто чуват по интеркома какво трябва да правят.
Докато минаха през една стоманена врата, а после прекосиха дълъг коридор и нова поредица от врати с решетки, Ризоли бе напълно наясно, че всяко нейно движение се следи. Само с натискането на няколко клавиша на компютърната клавиатура надзирателите можеха да заключат всеки коридор, всяка килия, без да напускат контролното помещение.
Щом стигнаха до Сектор В, гласът по интеркома ги инструктира да покажат пропуските си пред прозореца за инспекция. Произнесоха отново имената си и офицер Къртис каза:
— Двама посетители за оглед на килията на затворника Хойт.
Стоманената врата се отвори с плъзгане и те влязоха в дневната на Сектор В — общото помещение за затворниците. Беше боядисано в депресиращ болнично зелен цвят. Джейн видя закрепен за стената телевизор, диван и столове, и маса за тенис, където двама мъже удряха напред-назад подскачащата малка топка. Всички мебели бяха заковани за пода. Десетина мъже, облечени в сини затворнически униформи, се обърнаха едновременно и впериха погледите си в новодошлите.