И най-вече — в Ризоли, единствената жена в стаята.
Двамата край масата за тенис рязко спряха играта. За момент остана да звучи само телевизорът, предаващ програмата на Си Ен Ен. Джейн гледаше право към затворниците, отказвайки да позволи да бъде сплашена, макар да се досещаше какво си мислеше всеки от тези мъже. Какво си представяше. Забеляза, че Дийн се бе приближил още към нея едва когато усети неволния допир на ръката му и осъзна, че е застанал плътно зад нея.
Отново прозвуча гласът от интеркома:
— Посетители, може да минете към килия В-8.
— Оттук — обади се Къртис. — Едно ниво по-горе.
Заизкачваха стълбите, обувките им защракаха по металните стъпала. От горната галерия, минаваща покрай индивидуалните килии, можеха да надникнат към подобната на кладенец дневна. Щом стигнаха пред №8, Къртис спря.
— Това е. Килията на затворник Хойт.
Ризоли застана на прага и се взря в нея. Не забеляза нищо, което да я отличава от която и да било друга килия — нямаше снимки, нямаше лични вещи, от които да разбере, че Уорън Хойт бе населявал това място — и въпреки всичко космите на скалпа й настръхнаха. Макар да го нямаше, присъствието му бе оставило отпечатъка си в самия въздух. Ако бе възможно злонамереността да остава след този, който я е донесъл, тогава тази стая със сигурност беше заразена.
— Може да влезете, ако искате — обади се Къртис.
Тя влезе в килията. Видя три голи стени, платформа за спане и матрак, мивка и тоалетна. Абсолютен куб. Точно такава обстановка би допаднала на Уорън. Той беше спретнат човек, прецизен, някога работил в стерилния свят на медицинската лаборатория, свят, в който единствените цветни петна идваха от епруветките с кръв. Не му беше необходимо да се заобикаля със сензационни образи; онези, които носеше в ума си, бяха достатъчно страховити.
— Килията не е ли дадена на друг? — попита Дийн.
— Още не, сър.
— И след излизането на Хойт тук не е влизал друг затворник?
— Точно така.
Джейн се приближи до матрака и повдигна единия му край. Дийн хвана другия ъгъл и двамата заедно вдигнаха матрака и погледнаха под него. Не откриха нищо. Преобърнаха го, после започнаха да търсят места, където платът е скъсан и където евентуално би могъл да скрие нещо, вкарано контрабандно. Намериха само едно разпорено местенце, не по-дълго от три сантиметра. Младата жена пъхна пръста си вътре, но не откри нищо.
Изправи се и огледа внимателно килията, виждайки същото, което бе виждал Хойт. Представи си го как лежи на матрака, фокусирал поглед в голия таван, носен от фантазии, които биха отвратили всяко нормално човешко същество. Но него го възбуждаха. Представи си го как лежи, изпотен, възбуден от ехтящите в главата му женски писъци.
Ризоли се обърна към офицер Къртис.
— Къде са вещите му? Личните му принадлежности? Кореспонденцията?
— В кабинета на директора. След това отиваме там.
— Веднага след като се обадихте тази сутрин, казах да донесат вещите на затворника тук, за да ги инспектирате — каза директор Окстън и посочи голямата картонена кутия на бюрото си. — Вече сме ги оглеждали щателно. Не открихме абсолютно никаква контрабанда.
Акцентира върху последната дума, сякаш тя го освобождаваше от всякаква отговорност за случилото се. Окстън й се стори човек, който не понася нарушенията и е безмилостен в налагането на правилника. Несъмнено той издирваше контрабандата, изолираше всички, които създаваха проблеми, изискваше осветлението да се гаси на секундата всяка вечер. Един поглед из кабинета, в който бяха подредени снимки на свирепо изглеждащия млад Окстън в армейска униформа, бе достатъчен, за да разбере, че това е владение на човек, който има нужда да контролира нещата. Но въпреки всичките му усилия един затворник беше избягал и сега Окстън бе поставен в отбранителна позиция. Беше ги посрещнал с вдървено ръкостискане и подобие на усмивка в сините очи.
Отвори кутията и извади затварящ се найлонов плик, който подаде на Джейн.
— Тоалетните принадлежности на затворника — обясни той. — Обичайните вещи за лични грижи.