— Значи вече се е случвало.
Директорът кимна неохотно.
— Имаше няколко случая. Криминална информация е била изпращана под официална бизнес дегизировка. Стараем се да бъдем нащрек, но от време на време нещо успява да се промъкне.
— А изходящата кореспонденция? Изпратените от Хойт писма? Тях преглеждате ли ги?
— Не.
— Никога?
— Нямаме причина да го правим. Никога не е минавал за проблемен затворник. Винаги е сътрудничел. Беше много тих и учтив.
— Затворник-модел — отсъди Джейн. — Точно така.
Окстън я изгледа ледено.
— Тук имаме хора, които биха ви изтръгнали ръцете и биха се смели на това, детектив. Хора, които биха пречупили врата на надзирателя само защото храната не им е харесала. Затворник като Хойт не беше в списъка на онези, които ни създаваха най-големи грижи.
Дийн пренасочи спокойно разговора в посоката, която ги интересуваше в момента.
— Значи не знаем на кого може да е писал?
Непринудено зададеният въпрос явно подпали окончателно надигащия се в директора на затвора гняв.
— Не, не знаем — заяви рязко той. — Затворник Хойт може да си е писал с всеки.
В конферентната зала, намираща се в същия коридор, който водеше към кабинета на Окстън, Ризоли и Дийн сложиха латексови ръкавици и пръснаха върху масата адресираните до Уорън Хойт пликове. Използваните канцеларски материали бяха разнообразни, в пастелни нюанси, с цветни мотиви, а на един от пликовете бе гравирано „Исус спасява“. Най-абсурден от всички беше пликът, украсен с лудуващи котенца. Да, изключително подходящо да бъде изпратено на Хирургът. Колко ли се е забавлявал, като го е получил?
Джейн отвори плика с котенцата и вътре намери снимка на усмихната жена с изпълнени с надежда очи. Писмото беше написано с момичешки почерк, точките върху буквата „i“ бяха изрисувани във вид на жизнерадостни кръгчета:
„До мистър Уорън Хойт, затворник
Масачузетски изправителен институт
Скъпи мистър Хойт,
Днес ви видях по телевизията, когато ви вкарваха в съда. Мисля, че съм превъзходен съдник на човешките характери и когато погледнах лицето ви, видях толкова много тъга и болка. О, толкова много болка! Във вас има доброта; знам, че има. Ако само някой можеше да ви помогне да я откриете в себе си…“
Внезапно Ризоли усети, че стиска ядосано писмото. Искаше й се да може да протегне ръце и да раздруса хубавичко глупавата жена, написала тези думи. Искаше й се да я принуди да разгледа снимките от аутопсията на жертвите на Хойт, да прочете заключението на съдебния лекар за непоносимата агония, която бяха изстрадали, преди смъртта милостиво да сложи край на мъките им. Трябваше да си наложи да дочете останалата част от писмото, захаросания призив към човечността на Хойт и „добротата, която е във всички нас“.
Посегна към следващия плик. По него нямаше котенца; това бе най-обикновен бял плик, а писмото в него бе написано върху хартия на редове. То също беше от жена, изпратила с писмото си своя снимка, преекспонирана фотография на премигваща, изрусена блондинка.
„Скъпи мистър Хойт,
Може ли да ми изпратите ваша снимка? Събрала съм подписите на мнозина като вас. Дори на Джефри Дамър. Би било чудесно, ако ви е приятно, да си пишем.
Джейн се взираше в думите; не й се вярваше, че нормално човешко същество би могло да напише подобно нещо. „Би било чудесно. Ваша приятелка.“
— Боже мили — изпъшка тя. — Тези хора са побъркани.
— Това е примамката на славата — отвърна Дийн. — Те нямат собствен живот. Чувстват се нищожни, безименни. Затова се опитват да се сближат с някой, който има име. Искат също така магията от допира си с него.
— Магията ли? — Младата жена го изгледа. — Ти така ли го наричаш?
— Знаеш какво имам предвид.
— Не, изобщо не го проумявам. Не разбирам защо някакви жени пишат на чудовища. Романтична история ли търсят? Горещи мигове с мъж, който ще отиде и ще ги изкорми? Това ли би трябвало да внесе вълнение в покъртителния им живот?
Отблъсна назад стола си, стана и се приближи до стената с прозорците във форма на процепи. Застана там, кръстосала ръце, загледана навън към тясната ивица слънчева светлина, към синята ивица на небето. Всяка гледка, дори тази, колкото и оскъдна да беше, бе за предпочитане пред кореспонденцията от феновете на Уорън Хойт. Това несъмнено го беше забавлявало. За него всяко едно от тези писма бе ново доказателство, че все още има власт над жените, че дори тук, където бе държан под ключ, можеше да извращава умовете, да ги манипулира. Да ги превръща в свое притежание.