— Това е загуба на време — заяви с горчивина тя, наблюдавайки една птица, която тъкмо прелиташе покрай сградата, където хората бяха държани в клетки, където зад решетките държаха чудовища, а не птичи песни. — Той не е глупав. Би унищожил всичко, издаващо връзката му с Властващия. Би защитил новия си партньор. Със сигурност не би оставил нищо, което би ни послужило да открием следите му.
— Това може и да не е от полза — додаде Дийн, който шумолеше с хартията зад нея. — Но определено е просветляващо.
— Да бе. Като че ли ми се иска да чета какво са му писали тези побъркани жени. Повръща ми се от писмата им.
— Възможно ли е това да е целта?
Ризоли се обърна към него. Ивицата светлина, преминаваща през процепа на прозореца, разсичаше на две лицето му, осветявайки едното му око и подчертавайки синия му цвят. Чертите му винаги й се бяха стрували поразителни, но никога толкова, колкото в този момент, докато го гледаше, застанал в другия край на масата.
— Какво имаш предвид?
— Това те разстройва, четенето на кореспонденцията му.
— Вбесява ме. Не е ли очевидно?
— За него също е очевидно. — Той кимна към писмата. — Знаел е, че това ще те разстрои.
— Мислиш, че целта на всичко това е да си играе гадни игрички с главата ми? Тези писма?
— Това е ментална игра, Джейн. Оставил ги е заради теб. Тази приятна колекция от писма от най-пламенните си почитателки. Знаел е, че рано или късно ще дойдеш тук, където си сега, и ще прочетеш онова, което те са имали да му кажат. Може би е искал да ти покаже, че все пак има почитателки. Че макар ти да го презираш, тези жени не го презират, че са привлечени от него. Той е като отхвърлен любовник, опитва се да те накара да ревнуваш. Опитва се да те изкара от равновесие.
— Не се ебавай с ума ми.
— И това действа, нали? Виж се. Той те нарани толкова силно, че дори не си в състояние да стоиш на едно място. Знае как да те манипулира, как да ти обърква главата.
— Прекалено големи заслуги му приписваш.
— Така ли?
Джейн махна към писмата.
— И всичко това би трябвало да е в моя чест? Какво, да не би аз да съм центърът на неговия свят?
— А той не е ли центърът на твоя? — промълви Дийн.
Тя го гледаше, неспособна да отговори, тъй като това, което бе казал, в този момент я порази като гръм, защото бе необоримата истина. Уорън Хойт беше центърът на нейния свят. Той царуваше като тъмен господар над кошмарите й, доминираше и в часовете, в които бе будна, винаги готов да излезе от килера на съзнанието й, да се върне в мислите й. В онова мазе беше белязана като негова така, както всяка жертва бива белязана от своя нападател, и не можеше да заличи печата за собственичеството му. Беше издълбан върху дланите й, прогорен с желязо в душата й.
Върна се до масата и седна. Наложи си да събере сили за остатъка от работата.
На третия плик обратният адрес беше написан от изпращача: „д-р Дж. П. О’Донъл, 1634 улица «Братъл», Кеймбридж, Масачузетс 02138“. Улица „Братъл“ се намираше близо до Харвардския университет и прекрасните му домове приютяваха образования елит; там университетски професори и пенсионирани индустриалци правеха всекидневния си джогинг по едни и същи тротоари и си махаха за поздрав през добре подрязаните живи плетове. Това не беше от кварталите, където човек можеше да очаква да открие привърженик на чудовище.
Младата жена разгърна намиращото се вътре писмо. Беше отпреди шест седмици.
„Скъпи Уорън,
Благодаря ви за последното писмо и че подписахте двата формуляра за осигуряване на достъп. Дадените от вас детайли ми помогнаха много да разбера трудностите, пред които сте били изправен. Имам да ви задам толкова много други въпроси и се радвам, че сте готов да се срещнете с мен, както бе планирано. Ако нямате нищо против, бих искала да направя видеозапис на интервюто. Знаете, разбира се, че вашата помощ е незаменима за проекта ми.
— Кой, за бога, е Дж. П. О’Донъл? — възкликна Ризоли.
Дийн вдигна изненадано поглед.
— Джойс О’Донъл ли?
— На плика пише само Дж. П. О’Донъл. Кеймбридж, Масачузетс. Вземала е интервю от Хойт.
Младият мъж се намръщи, загледан в плика.
— Не знаех, че се е преместила в Бостън.