— Познаваш ли я?
— Тя е невропсихиатър. Да кажем просто, че се срещнахме при враждебни обстоятелства, в съда. Адвокатите на защитата я обичат.
— Ясно. Експертен свидетел. От тези, които се борят за лошите.
Той кимна.
— Без значение какво е направил клиентът ти, колко души е убил, О’Донъл е щастлива да осигури смекчаващи вината показания.
— Интересно защо е писала на Хойт.
Препрочете писмото. Беше написано с изключително уважение, хвалеше го за сътрудничеството му. Тази О’Донъл вече не й харесваше.
Следващият плик на купчината беше също от О’Донъл, но не съдържаше писмо. Вместо това измъкна три любителски снимки. Две от тях бяха направени навън, на дневна светлина, а третата — някъде на закрито. За момент Джейн само гледаше, усещайки как косъмчетата на тила й се изправят, докато очите й регистрираха нещо, което мозъкът й отказваше да приеме. Почти отскочи назад и снимките паднаха от ръката й като горещи въглени.
— Джейн? Какво има?
— Това съм аз — прошепна тя.
— Какво?
— Тя ме е следила. Правила ми е снимки. И ги е изпратила на него.
Дийн стана от стола си и заобиколи масата, за да надникне през рамото й.
— Не те виждам тук…
— Гледай. Гледай. — Посочи снимката на една тъмнозелена „Хонда“, паркирана на улицата. — Тя е моя.
— Табелката с номера не се вижда.
— Мога да позная собствената си кола!
Младият мъж обърна снимката. На гърба някой беше нарисувал абсурдно усмихнато личице и беше написал със син флумастер: „Моята кола“.
Страхът задумка като барабан в гърдите й.
— Погледни другата — каза тя.
Той вдигна втората фотография. Тя също бе направена на дневна светлина и показваше фасадата на някаква сграда. Нямаше нужда да му обясняват коя е тази постройка: снощи бе влизал в нея. Обърна снимката и прочете думите: „Моят дом“. Под тях бе нарисувано друго усмихнато личице.
Накрая взе третата фотография, направена в някакъв ресторант.
На пръв поглед тя изглеждаше просто зле композирана картина на насядали по масите посетители и на размазаната сервитьорка, прекосяваща помещението с кафеварка в ръце. На Ризоли й бяха необходими няколко секунди, докато забележи фигурата, седнала непосредствено вляво от центъра — тъмнокоса жена, чието лице се виждаше в профил, а чертите й тънеха в мрак на фона на нахлуващата през прозореца ярка светлина. Изчака, докато Дийн разпознае жената.
— Знаеш ли къде е направена? — попита тихо той.
— Кафене „Старфиш“.
— Кога?
— Не знам…
— Често ли го посещаваш?
— В неделя. За закуска. Това е единственият ден в седмицата, когато…
Гласът й секна. Взираше се в снимката на собствения си профил, в отпуснатите рамене, в извитото надолу лице, гледащо към отворен вестник. Това можеше да е неделен вестник. Неделя бе денят, в който се гощаваше със закуска в „Старфиш“. С препечени сандвичи, бекон и комикси.
И преследвач. Не беше разбрала, че някой я наблюдава. Че й прави снимки. Че ги изпраща именно на човека, който я тормозеше в кошмарите й.
Дийн обърна фотографията.
На гърба беше нарисувано още едно усмихнато личице. А под него, затворена в сърце, бе написана една-единствена дума:
Аз.
16
Моята кола. Моят дом. Аз.
Ризоли пътуваше обратно към Бостън със свит на топка от гняв стомах. Макар Дийн да седеше до нея, тя не го поглеждаше; прекалено заета бе да храни яростта си, да усеща как пламъците й я поглъщат.
Гневът й само се засили още повече, когато Дийн спря на адреса на улица „Братъл“, който бе дала О’Донъл. Огледа внимателно голямата сграда в стила отпреди Войната за независимост, облицована с дъски, чийто снежнобял цвят се подчертаваше от тъмносивите капаци на прозорците. Ограда от ковано желязо отделяше предния двор с грижливо подрязана трева и пътека от гранитни павета. Дори за високите стандарти на улица „Братъл“ това бе красива къща, която един държавен служител не би могъл дори да мечтае да притежава. „Но именно държавните служители като мен се изправят пред Уорънхойтовците на този свят и страдат от последствията от тези битки“ — помисли си Джейн. Тя слагаше резета на вратите и прозорците си нощем, тя се събуждаше рязко, смразена от ехото на призрачни стъпки, приближаващи към леглото й. Тя се бореше с чудовищата и страдаше от последствията, докато тук, в тази великолепна къща, живееше жена, която слушаше, изпълнена със симпатия, същите тези чудовища, която ходеше из съдилищата, за да защитава онези, които няма как да бъдат защитени. Тази къща бе построена върху костите на жертвите.