Пепеляворусата жена, която им отвори, имаше същия безупречно поддържан вид като жилището си — косата й наподобяваше блестящ шлем, ризата с щампата на „Брукс брадърс“ и панталоните бяха без гънка. Беше около четирийсетгодишна, но лицето й беше бяло като алабастър. И като истински алабастър по това лице не можеше да се прочете никаква топлинка. Очите излъчваха само леденостуден интелект.
— Д-р О’Донъл? Аз съм детектив Джейн Ризоли. А това е агент Гейбриъл Дийн.
Жената погледна към младия мъж.
— С агент Дийн сме се срещали.
„И тази среща определено бе направила впечатление и на двамата… при това не особено приятно“ — помисли си Джейн.
Посещението им явно не беше приятно на О’Донъл, която, механично и без да се усмихва, ги въведе през огромния вестибюл в официалната дневна. Диванът беше от розово дърво, тапициран с бяла коприна, а подът от тиково дърво се подчертаваше от персийски килими в богати червени цветове. Ризоли не знаеше почти нищо за изкуството, но дори тя разпозна, че висящите по стените платна са оригинали и вероятно са доста скъпи. „Още кости на жертви“ — помисли си тя. Двамата с Дийн седнаха на дивана, срещу О’Донъл. Тя не им предложи кафе или чай, нито дори вода, съвсем не толкова фин намек за желанието на тяхната домакиня разговорът им да бъде съвсем кратък.
О’Донъл мина направо към темата и се обърна към младата жена.
— Казахте, че било във връзка с Уорън Хойт.
— Вие си кореспондирате с него.
— Да. Това проблем ли е?
— Какъв е характерът на тази кореспонденция?
— След като знаете за нея, явно сте я чели.
— Какъв е характерът на тази кореспонденция? — повтори непоколебимо Джейн.
О’Донъл я гледа известно време, преценявайки безмълвно опозицията. Вече бе разбрала, че Ризоли е опозицията и реагира в съответствие с този факт, като цялата й поза се вкамени и се превърна в ризница.
— Първо аз би трябвало да ви задам един въпрос, детектив — заяви тя. — Защо полицията се интересува от кореспонденцията ми с мистър Хойт?
— Знаете ли, че е избягал от затвора?
— Да. Видях го по новините, разбира се. И после щатската полиция ме попита дали е направил опит да се свърже с мен. Направила го е с всички, които са си кореспондирали с Уорън.
Уорън. Отношенията им бяха на ниво малки имена.
Ризоли отвори големия плик, който бе донесла, и извади оттам трите снимки, поставени в отделни затварящи се найлонови торбички. Подаде ги на д-р О’Донъл.
— Изпращали ли сте тези снимки на мистър Хойт?
О’Донъл почти не погледна фотографиите.
— Не. Защо?
— Почти не ги погледнахте.
— Не е необходимо. Никога не съм изпращала на мистър Хойт каквито и да било снимки.
— Те бяха открити в неговата килия. В плик с вашия обратен адрес.
— В такъв случай явно е използвал плика ми, за да ги съхранява в него.
Подаде снимките обратно на своята събеседница.
— Какво точно му изпращахте?
— Писма, формуляри, които да подпише и да върне.
— Формуляри за какво?
— За да ми осигури достъп до документацията му от училище. Педиатричната му документация. Всяка информация, която би могла да ми помогне при преценката на неговата история.
— Колко пъти му писахте?
— Мисля, че бяха четири-пет пъти.
— И той отговаряше ли?
— Да. Съхранявам писмата му. Може да получите копия от тях.
— Той опита ли да се свърже с вас откакто е избягал?
— Не мислите ли, че в такъв случай щях да се обадя на властите?
— Не знам, д-р О’Донъл. Не знам какъв е характерът на отношенията ви с мистър Хойт.
— Това беше кореспонденция. Не отношения.
— Но все пак сте му писали. Четири-пет пъти.
— Също така го посетих. Направих видеозапис на интервюто, така че може да го видите, ако желаете.
— Защо говорихте с него?
— Той има история за разказване. Уроци, от които може да се поучим.
— Например как да колим жени?
Думите излязоха от устата на Джейн, преди да успее да помисли, стреличка с горчива емоция, която не успя да прониже бронята на събеседницата й.