Тя отвърна, без ни най-малко да се смути:
— Като служител в полицията вие виждате само крайния резултат. Бруталността, насилието. Ужасни престъпления, които са естествено следствие от онова, което са преживели тези хора.
— А вие какво виждате?
— Онова, което се е случило в живота им преди това.
— Сега сигурно ще кажете, че всичко е резултат от нещастното им детство.
— Вие знаете ли нещо за детството на Уорън?
Ризоли усети, че кръвното й се покачва. Нямаше желание да говори за корените на маниите на Хойт.
— Неговите жертви не дават и пет пари за детството му. Нито пък аз.
— Но запозната ли сте с него?
— Казаха ми, че е било напълно нормално. Знам, че е имал по-добро детство от много мъже, които не режат женски тела.
— Нормално. — Тази дума изглежда се стори забавна на О’Донъл. Тя погледна към Дийн за първи път откакто бяха седнали. — Агент Дийн, защо вие не ни дадете вашата дефиниция за нормално?
В погледа, който си размениха, отекна враждебното ехо на стари битки, неразрешени напълно. Но каквито и емоции да изпитваше сега агентът, нищо от тях не се прояви в гласа му. Той отговори спокойно:
— Детектив Ризоли задава въпросите. Предлагам да им отговорите, докторе.
Фактът, че вече не беше измъкнал от ръцете й контрола върху интервюто, искрено изненада Джейн. Беше й се сторил от хората, които са свикнали да поемат контрол над нещата, но сега го бе отстъпил на нея и вместо това бе избрал ролята на наблюдател.
Беше позволила на гнева да повлияе върху хода на разговора. Сега беше моментът да поеме командването и за тази цел щеше да се наложи да овладее гнева си. Да действа спокойно и методично.
— Кога започнахте да си пишете? — попита тя.
О’Донъл отговори по същия професионален начин:
— Преди около три месеца.
— И защо решихте да му пишете?
— Чакайте малко. — О’Донъл се изсмя изненадано. — Разбрали сте погрешно. Не аз започнах кореспонденцията.
— Да не искате да кажете, че е по инициатива на Хойт?
— Да. Той ми писа пръв. Каза, че е чувал за работата ми върху неврологията на насилието. Знаеше, че съм свидетелствала за защитата в други дела.
— Искаше да ви наеме?
— Не. Знаеше, че няма шанс присъдата му да бъде променена. Не и в един толкова късен етап. Но смяташе, че случаят му ще ме заинтригува. И така и стана.
— Защо?
— Защо ме заинтригува ли питате?
— Защо бихте си губили времето да си пишете с някой като Хойт?
— Той е точно от типа хора, за които бих искала да знам повече.
— Видяха го петима-шестима психоаналитици. Нищо му няма. Напълно нормален е, като се изключи фактът, че му харесва да убива жени. Харесва му да ги връзва и да им разрязва корема. Възбужда се от играта на хирург. Само дето прави това, докато са в пълно съзнание. Докато си дават много ясно сметка какво смята да прави с тях.
— Но въпреки това го наричате „нормален“.
— Не е луд. Знаел е какво прави и то му е доставяло удоволствие.
— Значи смятате, че просто е роден зъл.
— Точно тази дума бих използвала за него — отвърна Джейн.
О’Донъл я съзерцава известно време с поглед, който сякаш я пронизваше. Какво ли виждаше? Дали опитът й като психиатър й даваше възможност да вижда зад публичната маска, да съзира травмираната плът под нея? Внезапно О’Донъл се изправи.
— Защо не дойдете в кабинета ми? — предложи тя. — Там има нещо, което би трябвало да видите.
Ризоли и Дийн я последваха по коридора, стъпките им бяха заглушени от виненочервения килим, заемащ цялата му дължина. Стаята, в която ги заведе, контрастираше рязко с богато украсената дневна. Кабинетът на О’Донъл беше посветен стриктно на работата: бели стени, полици с книги и учебници и стандартни метални шкафчета за папки. „Само влизането в това помещение е достатъчно човек веднага да изпадне в работен режим“ — помисли си Джейн. И изглежда точно такъв бе ефектът върху О’Донъл. Тя се приближи до бюрото си с мрачна целеустременост, грабна някакъв плик с рентгенови снимки и го занесе до осветения екран на стената. Пъхна една снимка в отвора и включи осветлението.
Екранът премигна и пред погледите им се появи изображение на човешки череп.
— Поглед отпред — обясни психиатърката. — Двайсет и осем годишен бял мъж, строителен работник. Бил спазващ законите гражданин, описван като добър, внимателен съпруг. Любящ баща на шестгодишната си дъщеря. Тогава пострадал на работното си място, където една греда го ударила по главата. — Погледна към двамата си посетители. — Агент Дийн вече вероятно го вижда. А вие, детектив?