— И това беше неговата защита? „Мозъкът ми ме накара да го направя“?
В очите на О’Донъл проблесна досада.
— Frontal disinhibition syndrome е приета диагноза сред невролозите.
— Да, но свърши ли работа в съда?
Настъпи студена пауза.
— Правната ни система все още работи с дефиницията за лудостта от XIX век. Чудно ли е тогава, че съдът не е запознат и с неврологията? Този човек сега е осъден на смърт в Оклахома.
О’Донъл дръпна мрачно рентгеновите снимки от осветената кутия и ги пъхна обратно в плика.
— Какво общо има това с Уорън Хойт?
О’Донъл се приближи до бюрото си, взе друг плик с рентгенови снимки и извади от него нова двойка, която също пъхна в осветената кутия. Това бе нов комплект снимки на черепа, също фронтална и латерална, но по-малки. На детски череп.
— Момчето паднало, като се катерело по някакъв дувар — обясни тя. — Приземило се с лицето напред, удряйки глава в паважа. Погледнете тук, на фронталната снимка. Вижда се съвсем малка пукнатинка, движеща се нагоре, горе-долу на нивото на лявата вежда. Фрактура.
— Виждам я — обяви Ризоли.
— Вижте името на пациента.
Джейн се съсредоточи върху квадратчето в края на снимката, където се намираше информацията за самоличността на снетия. Онова, което видя, я накара да притихне.
— Бил е на десет години, когато се е наранил — додаде О’Донъл. — Нормално, активно момче, растящо в богато предградие на Хюстън. Поне така е отбелязано в педиатричната документация и в информацията, получена от началното училище. Здраво дете с над средната интелигентност. Играл добре с другите.
— Докато не пораснал и не започнал да ги убива.
— Да, но защо Уорън започва да убива? — О’Донъл посочи рентгеновите снимки. — Факторът може би е тази травма.
— Хей, аз паднах от една катерушка, когато бях на седем години, фраснах си главата в една от металните пръчки. Но не съм тръгнала да коля хората.
— Но преследваш хора. Също като него. Всъщност си професионален ловец.
Лицето на Джейн пламна от гняв.
— Как може да ме сравнявате с него?
— Не ви сравнявам, детектив. Но помислете какво ви се струва правилно в момента. Вероятно би ви се искало да ме зашлевите, нали? И какво ви спира? Какво ви задържа? Моралът? Добрите обноски? Или просто хладната логика, която ви информира, че това ще доведе до определени последствия? Убедеността, че ще бъдете арестувана? Всички тези съображения заедно ви възпират да се нахвърлите върху мен. И този ментален процес се осъществява именно във фронталните ви лобове. Благодарение на неувредените си неврони сте в състояние да контролирате разрушителните си импулси. — О’Донъл направи пауза. И добави разбиращо: — През повечето време.
Последните думи, насочени като копие, улучиха целта си. Това бе деликатна, уязвима точка. Само преди една година, докато бе траяло разследването на Хирургът, Ризоли бе допуснала ужасна грешка, която щеше да я позори вечно. В разгара на преследването бе простреляла и убила невъоръжен човек. Сега погледна О’Донъл и видя доволния блясък в очите й.
Дийн наруши мълчанието.
— Казахте, че Хойт се е свързал с вас. Какво се надяваше да спечели от това? Внимание? Симпатия?
— Какво ще кажете за най-обикновено човешко разбиране? — отвърна О’Донъл.
— Това ли само искаше от вас?
— Уорън се бори за отговори. Не знае какво го подтиква да убива. Знае, че е различен. И иска да знае защо.
— Той ли ви го каза?
О’Донъл се приближи до бюрото си и взе някаква папка.
— Държа тук писмата му. И видеолентата от нашето интервю.
— Ходихте ли в „Суза-Барановски“?
— Да.
— По чие предложение?
О’Донъл се поколеба.
— И двамата сметнахме, че ще бъде от помощ.
— Но чия беше идеята за срещата?
Вместо нея на въпроса му отговори Джейн.
— Негова. Нали така? Хойт помоли за срещата.
— Може да е станало по негова идея. Но и двамата искахме да го направим.
— Нямате никаква представа защо всъщност ви е помолил да отидете там — заяви Ризоли. — Нали?
— Трябваше да се срещнем. Не мога да преценя състоянието на един пациент, без да се срещна лице в лице с него.
— И докато седяхте там, лице в лице, какво според вас си мислеше той?