Изражението на О’Донъл беше пренебрежително.
— А вие щяхте ли да знаете?
— О, да. Знам точно какво става в главата на Хирургът. — Джейн бе възвърнала способността си да говори и думите излизаха студени и безмилостни. — Помолил ви е да отидете, защото е искал да ви прецени и да ви впечатли. Прави го редовно с жените. Усмихва ни се, разговаря мило с нас. Записано е в училищната му документация, нали? „Учтив млад човек“ — казват учителите, обзалагам се, че е бил учтив, когато сте се срещнали с него. Нали?
— Да, беше…
— Най-обикновен, опитващ се да сътрудничи човек.
— Детектив, не съм толкова наивна, че да го мисля за нормален. Но толкова се старае да сътрудничи. И беше смутен от действията си. Иска да разбере причините за своето поведение.
— И вие му казахте, че е заради онзи удар по главата.
— Казах му, че травмата на главата е допринасящ фактор.
— Трябва да е бил щастлив да го чуе. Да има извинение за това, което е направил.
— Дадох му честното си мнение.
— Знаете ли какво още го прави щастлив?
— Какво?
— Възможността да бъде в една стая с вас. Седяхте в едно помещение, нали?
— Срещнахме се в стаята за интервюта. Под непрекъснато видеонаблюдение.
— Но между вас нямаше бариера. Нямаше предпазно стъкло. Нито плексиглас.
— Той нито веднъж не се държа заплашително по един или друг начин.
— Можел е да се наклони към вас. Да изследва косите ви, да помирише кожата ви. Особено му харесва да усеща женската миризма. Тя го възбужда. Онова, което го възбужда истински, е миризмата на страха. Кучетата са в състояние да подушват страха, знаехте ли го? Когато сме уплашени, отделяме хормони, които животните могат да доловят. Уорън Хойт също е способен да го усети. Той е като всяко друго ловуващо същество. Долавя миризмата на страха, на уязвимостта. Тя подхранва фантазиите му. Представям си какви са били фантазиите му, докато сте се намирали в едно помещение с него. Виждала съм до какво водят тези фантазии.
О’Донъл опита да се засмее, но не се справи особено добре с тази задача.
— Ако се опитвате да ме уплашите…
— Имате дълъг врат, д-р О’Донъл. Предполагам някои биха го нарекли „лебедова шия“. Той несъмнено го е забелязал. Не го ли хванахте, само веднъж, да се взира в гърлото ви?
— О, моля ви.
— Не свеждаше ли очи надолу, от време на време? Може би си мислехте, че гледа гърдите ви, както правят другите мъже. Но не и Уорън. Гърдите изглежда не го интересуват особено. Него го привлича гърлото. Мисли за гърлото на жената като за десерт. Частта, която няма търпение да пререже. След като приключи с друга част от анатомията й.
Почервеняла, О’Донъл се обърна към Дийн.
— Вашата партньорка се отклони доста от темата.
— Не — отвърна тихо той. — Мисля, че детектив Ризоли не изпуска от поглед целта.
— Това си е чисто сплашване.
Джейн се изсмя.
— Вие бяхте в една стая с Уорън Хойт. И тогава не се усетихте уплашена?
О’Донъл я изгледа студено.
— Това беше клинично интервю.
— Вие сте си мислили така. За него е било нещо съвсем друго.
Ризоли се приближи до нея, акт на тиха агресия, който не убягна на нейната домакиня. Макар да беше по-висока и импозантна както по ръст, така и по обществено положение, О’Донъл нямаше нейната неугасваща пламенност и се изчерви дори още по-силно, докато думите на Джейн продължаваха да удрят по нея.
— Казахте, че бил учтив. Че сътрудничел. Е, разбира се. Нали е получил точно каквото иска: жена в едно помещение с него. Жена, която да седи достатъчно близо, за да го възбужда. Но го прикрива; в това го бива. Бива го да поддържа напълно нормален разговор, дори докато си мисли как ще ти пререже гърлото.
— Изгубихте напълно самоконтрол — заяви О’Донъл.
— Мислите, че просто опитвам да ви сплаша ли?
— Не е ли очевидно?
— Ето нещо, което наистина би трябвало да ви уплаши до смърт. Уорън Хойт ви е подушил добре. Бил е възбуден от вас. Сега е извън затвора и е тръгнал отново на лов. И досещате ли се? Той никога не забравя мириса на една жена.
О’Донъл я погледна и в очите й най-сетне се появи страх. Ризоли нямаше как да не изпита известно удовлетворение при вида на този страх. Искаше О’Донъл да добие известна представа какво бе преживяла самата тя през последната година.
— Свикнете с чувството си на страх — каза тя. — Защото е необходимо да се страхувате.