— Работила съм с мъже като него — каза О’Донъл. — Знам кога да се страхувам.
— Хойт е по-различен от всеки друг, когото някога сте срещали.
О’Донъл се засмя. Самоувереността й се бе върнала, подтиквана от гордостта.
— Всички са различни. Всички са уникални. И аз никога не обръщам гръб на когото и да било от тях.
17
„Скъпа моя д-р О’Донъл,
Питахте ме за спомени от най-ранното ми детство. Чувал съм, че малцина пазят спомени за своя живот преди третата си година, защото незрелият мозък не е придобил умението да преработва езика, а ние се нуждаем от езика, за да интерпретираме гледките и звуците, които възприемаме като бебета и съвсем малки деца. Каквото и да е обяснението за детската амнезия, тя не се отнася за мен, тъй като си спомням доста добре някои детайли от този ранен период. Мога да извикам в съзнанието си ясни картини, които според мен са от времето, когато съм бил на единайсет месеца. Несъмнено ще ги отхвърлите като спомени, изфабрикувани на основата на онова, което са ми разказвали родителите. Уверявам ви, тези спомени са абсолютно реални и ако бяха живи, родителите ми щяха да ви кажат, че са точни и няма как да се базират върху някакви чути от мен истории. Самият характер на образите доказва, че е малко вероятно семейството ми да е говорило за тези събития.
Помня креватчето си, боядисаните в бяло дървени летви, свързващата ги тънка греда, по която се виждат следите, нахапани от мен при растежа на зъбите. Синьо одеялце, по което са щамповани някакви миниатюрни същества. Птички, пчелички или може би — мечета. А над креватчето — висяща във въздуха измишльотина, която сега знам, че е била окачена на тавана механична пееща играчка, но тогава ми се струваше нещо вълшебно. Бляскаво, непрекъснато движещо се. Звезди, луни и планети, както ми показа по-късно баща ми, точно нещата, които би окачил над креватчето на сина си. Той беше самолетен инженер и вярваше, че всяко дете може да бъде превърнато в гений, ако просто стимулираш растящия му мозък, независимо дали с движещи се играчки, святкащи карти или запис на гласа на бащата, рецитиращ таблицата за умножение.
Винаги съм бил добър по математика.
Но се съмнявам, че тези спомени са от особен интерес за вас. Не, вие търсите по-тъмни теми, а не спомените ми за бели легълца и красиви играчки. Искате да разберете защо съм такъв, какъвто съм.
Затова мисля, че би трябвало да ви разкажа за Мейрийд Донахю.
Научих името й години по-късно, когато разказах на една от лелите си за тези ранни спомени и тя възкликна: «О, боже. Наистина ли си спомняш Мейрийд?». Да, наистина си я спомням. Когато извикам в ума си образите от този ранен период от живота си, виждам лицето не на моята майка, а на Мейрийд, надвесено над мен през страничната преграда на детското ми легълце. Бяла кожа, чийто единствен дефект беше бенката, кацнала на бузата й като черна муха. Зелени очи, които са едновременно красиви и студени. А усмивката й… дори едно толкова малко дете като мен можеше да види това, за което възрастните бяха слепи: в тази усмивка присъства омраза. Тя мрази дома, в който работи. Мрази миризмата на пелените. Мрази гладния ми плач, който нарушава съня й. Мрази обстоятелствата, които са я довели в този горещ тексаски град, толкова различен от родната й Ирландия.
И най-много от всичко мрази мен.
Знам го, защото го демонстрира по десетки безмълвни и неуловими начини. Не оставя доказателства за малтретирането; о, не, прекалено е умна, за да го прави. Омразата й приема формата на гневен шепот, тих като змийско съскане, когато се надвесва над леглото ми. Не разбирам думите, но чувам отровата в тях и виждам гнева в присвитите й очи. Тя не пренебрегва физическите ми нужди; пелените ми са винаги чисти, а бутилката с мляко — затоплена. Но тайните щипания, болезненото извиване на кожата ми и щипането от спирта на памучето, което допира направо в уретера ми, присъстват неизменно във всекидневието ми. Естествено, аз пищя, но никога не остават белези или синини. Аз съм просто страдащо от колики бебе, родено по-нервно, така обяснява тя моите викове пред родителите ми. И горката, работеща толкова много Мейрийд! Тя е тази, която трябва да се справя с противното пищящо хлапе, докато майка ми изпълнява социалните си задължения. Майка ми, която мирише на парфюм и норка.
Та това е, което си спомням. Стряскащите пристъпи на болка. Звука на собствения си плач. И над мен — бялата кожа на гърлото на Мейрийд, приведена над леглото ми, за да ощипе или сръга нежната ми кожа.