Не знам дали е възможно едно толкова малко дете, каквото бях тогава, да мрази. Мисля, че е по-вероятно да се объркваме от подобни наказания. Тъй като все още не сме в състояние да разсъждаваме, най-много да успеем да направим връзката между причина и следствие. И трябва дори още тогава да съм разбрал, че източникът на моите мъчения беше жена със студени очи и млечнобяло гърло.“
Ризоли седеше на бюрото си и се взираше в педантично грижовния почерк на Уорън Хойт, в изравнените краища от двете страни, в маршируващите по права линия по страницата стегнато изписани думи. Макар да бе написал писмото с мастило, нямаше никакви поправки или зачерквания. Всяко изречение е било напълно организирано още преди върхът на химикалката му да докосне хартията. Представи си го, приведен над листа, обхванал химикалката с тънките си пръсти, с плъзгаща се по хартията кожа, и внезапно я обзе отчаяно желание да си измие ръцете.
Дълго стоя в женската тоалетна и търка ръцете си със сапун и вода, опитвайки се да заличи всяка следа от него, но дори след като си изми и изсуши ръцете, продължи да се чувства изцапана и заразена, сякаш думите бяха проникнали като отрова през кожата й. А й предстоеше да чете още от тези писма, да абсорбира още от отровата.
Почукването на вратата на тоалетната я накара да замръзне на място.
— Джейн? Вътре ли си?
Беше Дийн.
— Да — извика тя.
— Подготвил съм видеото в конферентната зала.
— Идвам.
Погледна се в огледалото и това, което видя, не я зарадва. Уморените очи, видимо разколебаната увереност. „Не позволявай да те види така“ — каза си тя.
Завъртя кранчето на чешмата, наплиска лицето си със студена вода и се подсуши с хартиена кърпа. После изправи гръбнак и пое дълбоко въздух. „Така е по-добре — помисли си тя. — Никога не им позволявай да те виждат как се потиш.“
Влезе в конферентната зала и отривисто кимна на Дийн.
— Добре. Готови ли сме?
Той вече беше включил телевизора, а индикаторът за свързването на видеото към електрическата мрежа светеше. Агентът на ФБР взе плика, който им бе дала О’Донъл, и извади видеокасетата.
— От трети август е — обясни той.
„Само преди три седмици“ — помисли си тя, смутена от факта, че тези образи, тези думи са били записани толкова скоро.
Младата жена седна пред конферентната маса и приготви химикалка и бележник, за да си води записки.
— Пускай я.
Дийн пъхна касетата и натисна бутона за възпроизвеждане.
Първото, което видяха, беше безупречно фризираната О’Донъл, застанала пред бяла стена, която изглеждаше парадоксално елегантна на този фон в синия си трикотажен костюм.
— Днес е седми август. Намирам се в поправителното заведение „Суза-Барановски“ в Шърли, Масачузетс. Този субект е Уорън Д. Хойт.
Телевизионният екран премигна и потъмня, после се появи нова картина, едно толкова отблъскващо за Ризоли лице, че тя се отдръпна инстинктивно назад на стола си. На всеки друг Хойт би се сторил съвсем обикновен и незапомнящ се. Светлокестенявата му коса беше спретнато подстригана, а бледността на лицето — типична за рядко излизащ навън човек. Дочената риза, в затворническо син цвят, бе един номер по-голяма и висеше на слабото му тяло. Онези, които го бяха познавали в ежедневието му, го бяха описали като приятен и любезен, и точно такова впечатление създаваше и от видеозаписа. Мил, безобиден млад мъж.
Той отмести погледа си от камерата и го насочи към нещо, което не се виждаше на екрана. Чуха скърцане на стол, последвано от гласа на О’Донъл.
— Удобно ли се настанихте, Уорън?
— Да.
— В такъв случай започваме ли?
— Когато кажете, д-р О’Донъл. — Той се усмихна. — Няма да ходя никъде.
— Добре. — Чу се звук от скърцането на стола на О’Донъл, от покашлянето й. — В писмата си ми разказахте доста за вашето семейство и вашето детство.
— Постарах се да не пропусна нищо. Мисля, че е важно да разберете всеки аспект от това, което съм.
— Да, и съм благодарна за това. Не ми се случва често да интервюирам някой толкова словоохотлив като вас. И определено никога човек, който се опитва да бъде толкова аналитичен към своето поведение, колкото сте вие.
Хойт сви рамене.
— Е, знаете поговорката за неизследвания живот. Че не си заслужава да го живееш.
— Понякога обаче може да доведем самоанализа прекалено далече. Това е защитен механизъм. Интелектуализирането като средство да отвлечем вниманието си от голите си емоции.