Хойт направи пауза. После каза, с леко шеговит тон:
— За чувствата ли искате да говоря?
— Да.
— За някое чувство конкретно?
— Искам да знам какво кара хората да убиват. Какво ги привлича към насилието. Искам да знам какво става в главата им. Какво чувстват, като убиват друго човешко същество?
Той не отговори веднага, размишлявайки над въпроса.
— Не е лесно да се опише.
— Опитайте.
— В името на науката? — Насмешката се бе върнала в гласа му.
— Да. В името на науката. Какво чувствате?
Последва дълга пауза.
— Удоволствие.
— Значи ви е приятно?
— Да.
— Опишете ми го.
— Наистина ли искате да знаете?
— Това е сърцевината на моето проучване, Уорън. Искам да знам какво изживявате, когато убивате. Това не е нездраво любопитство. Трябва да знам дали при вас се проявяват симптомите, които могат да бъдат индикации за неврологични аномалии. Например главоболия. Странни вкусове или миризми.
— Миризмата на кръв е много хубава. — Хойт направи пауза. — О! Мисля, че ви шокирах.
— Продължавайте. Разкажете ми за кръвта.
— Аз работех с нея, знаете ли?
— Да, знам. Били сте лаборант.
— Хората мислят, че кръвта е само някаква червена течност, която циркулира във вените ни. Като машинно масло. Но тя всъщност е изключително сложна и индивидуална. Кръвта на всеки човек е уникална. Така както всяко убийство е уникално. Няма типично, което да може да бъде описано.
— Но всички те ви доставяха удоволствие?
— Едни по-голямо, отколкото други.
— Разкажете ми за някое, което изпъква особено за вас. Което заема особено място в спомените ви. Има ли такова?
Той кимна.
— Има едно, за което мисля непрекъснато.
— Повече, отколкото за другите?
— Да. В ума ми е.
— Защо?
— Защото не го довърших. Защото не съм се отказал от шанса да му се насладя. Все едно да те сърби някъде, без да можеш да се почешеш.
— Това му придава тривиално звучене.
— Така ли? Но с времето дори тривиалният сърбеж поглъща вниманието ти. Той е винаги тук, дразни кожата ти. В началото може да не прилича на нищо особено. Но после продължава дни и нощи без облекчение. Превръща се в най-жестоката форма на мъчение. Доколкото си спомням, в писмата си споменах, че знам това-онова за историята на безчовечността, проявена от човек към човек. Изкуството за причиняване на болка.
— Да. Писахте ми за вашия, ъъъ… интерес на тази тема.
— Мъчителите от всички времена са знаели, че дори най-лекият дискомфорт с времето става непоносим.
— И този сърбеж, за който споменахте, стана ли непоносим?
— Нощем ме държи буден. Мисля за това, което можеше да бъде. За удоволствието, което ми бе отнето. Цял живот педантично съм довършвал всяко нещо, с което съм се захващал. Така че това ме безпокои. Постоянно мисля за него. Картините се въртят отново и отново в главата ми.
— Опишете ги. Какво виждате, какво чувствате.
— Виждам нея. Тя е различна, изобщо не е като другите.
— С какво?
— Тя ме мрази.
— Другите не те ли мразеха?
— Другите бяха голи и уплашени. Победени. Но тази продължава да се съпротивлява. Усещам го, когато я докосна. Кожата й е наелектризирана от гняв, макар да знае, че съм я победил. — Хойт се приведе напред, сякаш се готвеше да сподели най-интимните си мисли. Погледът му не беше насочен вече към О’Донъл, а към камерата, сякаш виждаше през лещите й, и се вторачи право в Ризоли. — Усещам гнева й — продължи той. — Поглъщам яростта й само като докосвам кожата й. Като нещо нажежено до бяло е. Нещо течно и опасно. Чиста енергия. Никога не съм се чувствал така могъщ. Искам да се почувствам така отново.
— Това възбужда ли ви?
— Да. Мисля за врата й. Много е тънък. Тя има хубава, бяла шия.
— За какво друго мислите?
— Мисля как ще й сваля дрехите. Колко са твърди гърдите й. И коремът й. Хубав, плосък корем…
— Значи фантазиите ви за д-р Кордел… са сексуални?
Той замълча. Премигна, сякаш изваден рязко от транса си.
— Д-р Кордел ли?
— Нали говорим за нея? Жертвата, която така и не убихте, Катрин Кордел.
— О! Мисля и за нея. Но нямах предвид нея.
— А кого?
— Другата. — Взря се в камерата така напрегнато, че Джейн усети горещината на погледа му. — Полицайката.