— Това не може да е заради бижутата ми — тук има десетки хора с повече диаманти по тях, в това число и мъже. По какво са се захласнали всички?
— Ти наистина си смайваща, скъпа, а може би и Хамлет ги е отегчил — отвърна нехайно младият мъж, като обхождаше с поглед партера и ложите. — Нямам търпение за следващото — паузата, която направи беше едва забележима, — действие, — довърши той.
Погледът му се върна към ложата, в която мозъкът му беше регистрирал зловещ образ. Руса коса, до болка позната диадема с големи диаманти — една жена, която се накланяше кокетно към рамото на седящия срещу нея мъж.
Тя се разсмя и отметна назад глава, скъпата украса за глава, купена с неговите пари, привлече като магнит светлината от всички полилеи.
Неговата съпруга.
Стомахът на Адам се сви. Тя винаги беше произвеждала подобен ефект върху него, като че беше демон, който отново се появяваше в живота му.
Беше невъзможно да не ги е забелязала при положение, че толкова много бинокли бяха насочени към тях. Кога ли беше пристигнала в Саратога? Защо беше дошла? Нима нямаше приеми, които да привлекат вниманието й? А да не би Каулес да беше загубил интереса си към нея? Защо се беше върнала?
Тъй като познаваше добре злия език на Изолда и не искаше да рискува Флора да срещне съпругата му, той предложи:
— Защо да не отида и да донеса шампанско? Във фоайето е такава блъсканица, че може да те смачкат.
И действително беше така. Той с мъка си проправи път до бара, разположен под две огромни, посадени в саксия палми във фоайето и помоли за бутилка шампанско и две чаши.
Нямаше никакво съмнение коя беше жената, която влезе в ложата им, помисли си Флора. Портретът на Винтерхалтер беше напълно достоверен. Тя беше точно като грациозния идеален образ, който беше видял в имението на Адам — деликатна, с бяла, нежна кожа, с лице във формата на сърце и огромни очи на кошута, а изящното й като на нимфа тяло беше най-доброто, което можеше да си пожелае да има една жена и което пасваше прекрасно за наложилата се по време на Втората империя мода на рокли с много широки поли. Художникът обаче не беше изобразил злобата, която се четеше в погледа й.
— Чувам някакви слухове, че съпругът ми обещал да се ожени за вас — каза хладно графиня дьо Шастлю, докато слизаше по няколкото покрити с килим стъпала. — Реших да дойда, за да ви помогна да научите истината по този въпрос.
Тя седна така, че да могат да я виждат от всички страни и се усмихна на Флора като че нищо не се беше случило.
Внезапната поява на Изолда, която трябваше да бъде в Европа, смути Флора, но тя отдавна беше свикнала с ехидността на аристократичните си събеседници, така че успя да отговори с привидно спокойствие:
— Струва ми се, че би трябвало да ви кажа, че това изобщо не е ваша работа, но в действителност мисля, че сте закъснели с няколко години и вече по никакъв начин не бихте могли да повлияете на плановете на Адам.
— Боже, колко сме язвителни — отвърна Изолда, но усмивката й определено беше малко изкуствена. — Чух, че сте привличали доста вниманието в „Мейфеър“ — Адам винаги си е падал по опитни жени.
— Очевидно говорите така от собствен опит. Баронът с вас ли е?
Порцелановото лице на Изолда леко порозовя, а студенината в тона й изчезна:
— Адам няма да може да се ожени за вас, защото е женен за мен, а Франция не признава разводите. Реших да изясним този въпрос.
Въпреки че Флора знаеше, че Изолда нямаше да сътрудничи на Адам, тези думи пресякоха всякакви по-нататъшни илюзии.
— Явно не успяхте да постигнете целите си с барона? — каза с лека арогантност в гласа Флора. — Адам ще бъде разочарован да го чуе.
— Каква кучка.
Светлосините очи на Изолда придобиха високомерно изражение.
— За ваша информация — животът ми не ви засяга.
— Нито пък моят може да бъде повлиян от вас. Предлагам да отидете да заплашвате някой, който по-лесно би се поддал на заплахите ви — отвърна Флора, привикнала на арогантността във висшето съсловие. — Справяла съм се с бедуини и с китайски бандити, въоръжени с нещо по-съществено от злите ви намерения. Сбъркали сте в избора си на човек, който бихте могли да уплашите.
— Мога да превърна живота ви в ад.
Изолда седеше изпъната като струна, гласът й се беше превърнал в шепот.
„Вече го направи“ — помисли си Флора.