— Ще осигуря ескорт, ако е нужно — увери ги Адам. — Лакотите са наши врагове по традиция.
Той обаче не спомена, че миналата година те бяха дошли при тях с подаръци, тъй като също имаха нужда от съюзници. Никой от тези мъже нямаше да го разбере.
— Все забравям името на твоите…
— Абсароки — намеси се любезно Адам, за да помогне на Грант Пътнъм, който не знаеше как по-учтиво да спомене за индианската му кръв.
За повечето жители на източните щати индианците бяха или благородни диваци, или опасни диваци, без да правят разлика за племенна принадлежност или индивидуални особености.
— Дявол го взел, баба ми беше от племето на команчите, Грант — отбеляза Колдуел. — Така изглежда родословното дърво на всички, които са се преселили по-рано на запад, в противен случай изобщо нямаше да имат родословно дърво. Не е нужно да се разсипваш от любезности само защото кожата на Адам е малко по-тъмна от тази на останалите, косата му — дълга, а на ушите му висят обици, като че е някоя циганка. Той е просто човек като всички нас, макар и да е прекалено добър играч на покер за банковата ми сметка. И да знаеш, Адам, щом веднаж се качиш на влака за Монтана, аз също мога да се надявам да спечеля нещо.
— А аз ще се чувствам много по-спокоен, когато разстоянието между мен и Изолда се поувеличи — каза Адам, като се изправи от стола си. — Лека нощ, господа.
Той се усмихна.
— Ще се видим на сватбата ми.
Докато вървеше по улица „Матилда“, която водеше към „Кларъндън“, Адам прехвърляше в ума си колко време му оставаше за приготвянето на багажа. Беше казал на мисис Ричардс да събере само малко дрехи и други неща от първа необходимост за себе си и за Люси. Той сам щеше да се погрижи за своите вещи. Вагонът му беше добре зареден, а това, което оставеха, прислугата на хотела щеше да опакова и да изпрати по-късно.
Най-належащото в момента беше да се погрижи да отдалечи Люси от Изолда. Тъй като познаваше добре невероятния егоизъм на жена си, той беше сигурен, че каквито и да бяха плановете й относно дъщеря им, те нямаше да бъдат в полза на детето.
Обзет от мисли по предстоящото пътуване, Адам не забеляза човека, който го следваше от известно време. По улицата все още имаше доста хора, които се наслаждаваха на лятната нощ въпреки късния час. Баловете, организирани от хотелите, бяха в разгара си. Из въздуха се носеше музика, чуваха се смехове и откъслечни разговори. Той беше единственият забързан сред спокойно разхождащите се хора.
След като отмина хотел „Гранд“, тълпата започна да оредява. Младият мъж случайно забеляза проблясващите през клоните на брястовете звезди. От градината на хотел „Кларъндън“ насреща се носеше уханието на цветя, лятната нощ беше наистина идилична. Пред него блещукаха светлините на главния вход на хотела. Още няколко минути и…
Отекна изстрел и разкъса нощното спокойствие.
Младият мъж се хвърли на земята и се претърколи. Беше развил чувството за самосъхранение до много високо ниво благодарение на вечните набези и военни походи. Даде ответен изстрел още докато залягаше. Револверът, който носеше в кобур на рамото си от спречкването си с Франк Сторхъм, припламна в мрака. Предполагаше, че нападателят му е Франк, въпреки че тъмната фигура, която се плъзна зад ствола на бряста се скри веднага от погледа му.
Виковете на пешеходците, уплашени от изстрела, замлъкнаха и улицата внезапно опустя, като че тълпата бе отнесена от вълната на страха. Портиерът бе изчезнал от входа на „Кларъндън“. Нощта беше невероятно тиха. Далечните светлинки, носещи се от верандата на хотела, бяха единственото осветление под сенчестите брястове.
— За малко да те улуча, индианецо!
Въодушевен глас. Гласът на Франк.
— Ще те убия, когато най-малко очакваш. Проклет да съм, ако не го направя!
Полицаят на Саратога нямаше да му помогне особено. Освен това Франк надали щеше да се покаже и да застане лице в лице с него сега, след като беше разбрал, че мишената му също бе въоръжена. Можеше да изчака Франк да се измъкне, но това означаваше да остави тила си незащитен срещу един опасен враг, който можеше да реши да ги нападне по всяко време — може би дори на отиване към гарата или по време на пътуването им към къщи.
Следователно трябваше да се справи с Франк Сторхъм сега.
Нямаше кой знае какъв избор.
Докато зареждаше револвера си, младият мъж прецени разстоянието, което го делеше от дървото от другата страна на улицата — около двайсет и пет метра равна, открита местност, огряна от луната… но и засенчена от брястовете. Именно тяхната сянка щеше да му помогне, пък и предполагаше, че Франк както винаги беше пиян. Това беше всичко, на което можеше да разчита по време на пробега си през този къс ничия земя.