Гласът му беше само един шепот, очите му — полузатворени. Младата жена взе пантофките си, обу ги и като се изправи, пооправи дрехите си, все едно че досега само си бяха приказвали.
— Знаеш, че разводът е невъзможен — обяви ледено тя, — дори и да бях решила да ти дам такъв. А знаеш и какво мислят братята ти по този въпрос.
— Тяхното мнение не ме интересува. Ако приличах на тях, сега щях да живея по същия начин като тях и главните ми интереси щяха да бъдат дворцовата политика и спечелването на благоразположението на императора.
— Наполеон ги направи изключително богати.
— Баща ни остави големи богатства. Приятелството на Наполеон само е помогнало те да се увеличат. Може би си сбъркала брата, който трябваше да оплетеш в мрежите си.
— Не обичам кралските дворове.
— Това е достатъчна причина, струва ми се — изрече саркастично той.
Той я гледаше и се опитваше да разбере кое я караше да бъде толкова злобна. Въпреки че, тъй като познаваше семейството й, този факт не му се струваше необясним.
— Нямам желание да обсъждам каквото и да било с теб — произнесе бавно той и, като стана от дивана, се отдалечи от него.
Повдигаше му се от уханието на камелия, което се носеше край нея.
— Единственото, което искам, е да се махнеш оттук.
— Не предполагах, че някога ще те видя влюбен, Адам — каза тя, защото не можеше да се лиши от удоволствието да направи за последен път някой неприятен коментар. — Това се вижда безпогрешно. Като малко момче — порица го тя. — Но аз няма от какво да се оплаквам — продължи с подигравателна усмивка тя. — В резултат на това си станал по-щедър от обикновено.
Той се обърна с гръб към нея, защото не беше сигурен за реакцията си и се съсредоточи върху осветената от луната градина, която се виждаше през прозорците на дневната. А когато чу вратата да се захлопва, въздъхна дълбоко, като че току-що бяха отменили смъртната му присъда.
Отключи спалнята на Люси едва след като се увери, че добре е залостил вратата на апартамента след майка й. Като че ли беше възможно духът й да се върне пак и да навреди на дъщеря му.
Адам намери мисис Ричардс седнала до леглото на момиченцето, което спеше блажено.
— Отидоха си — каза тихо той. — Люси разбра ли…
— Скъпото дете спа през цялото време — прекъсна го готвачката. — И слава Богу. Знаех си, че ще успеете да ги пратите да си вървят по пътя, щом се върнете, мистър Сер, но трябва да призная, че прислугата й ме караше да се чувствам неспокойна. Те са способни да откраднат златния зъб от устата на мъртвец.
— Много съм ви благодарен, че сте се погрижили така добре за Люси. Дълбоко съм ви задължен.
— Тя ще се връща ли в Монтана? — попита с презрителен тон мисис Ричардс.
— Не — заяви уверено Адам.
— Добре! — заяви готвачката и стана от стола си. — В такъв случай отивам да довърша опаковането на багажа. Бях почти готова, когато тя влезе — отбеляза мрачно добрата жена.
— Вземи само това, което бихме могли да носим с нас. Останалото ще бъде изпратено след това. Не бих искал отпътуването ни да привлече вниманието.
— Добре, сър, разбирам, сър.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Когато в осем часа влакът потегли, Адам си позволи да въздъхне облекчено. Хенри беше доложил, че не е виждал никакви следи от Изолда, а насаме каза на Адам, че не е забелязал да натоварват ковчег в товарните вагони. И двете възможности бяха трудно допустими, но не и невероятни. Утрото беше слънчево, но все още не бе станало горещо. Конете и конярите се бяха настанили във вагона-конюшня, Люси и Флора играеха на карти, мисис Ричардс нареждаше хранителните запаси в малката кухня. Беше напълно вероятно пътуването на запад да мине без никакви инциденти. Най-близкото бъдеще се очертаваше в доста приятна светлина. Младият мъж беше в изключително добро настроение.
При пристигането им на последната спирка имаше вероятност да се появят усложнения — Нед Сторхъм можеше да ги чака там. Дотогава той щеше да е научил за смъртта на брат си, но Адам вече беше телеграфирал на Джеймс и очакваше ескорт от хората му да ги придружи до имението.
„Четири дни във влака, още четири — по пътищата“ — мислеше той, застанал на платформата между двата си вагона. Ритмичният шум на колелата действаше успокояващо. Стигнеха ли веднаж до ранчото, щяха да бъдат в безопасност. Можеше да защити долината си от всякакви атаки.
— Татко, ела да играеш с нас — извика през отворената врата Люси. — Флора ми показва една нова игра.
— След минутка — отвърна Адам и погледна за последен път към местността, през която минаваха.