Тя веднага се беше превърнала в център на живота му и той научи под строгото ръководство на Клауди как да я къпе, как да я храни и как да сменя пелените й. Когато я люлееше да заспи й пееше свои песни — люлчени песни на абсароките, които някога майка му беше пяла на него.
Той беше този, който чу първата й думичка — „кон“. Той беше този, който я подкрепяше, когато правеше първите си несигурни стъпки. И той я учеше да язди първото си пони, когато навърши две години. Тя го будеше всяка сутрин, правеше му компания по време на ядене, разказваше му уроците си. И го караше да се усмихва.
Не можеше да я изгуби.
Целият свят около него щеше да потъне в мрак.
Той свали обеците от ушите си и внимателно ги постави до възглавницата й.
— Спаси я, Ах-бадт-дадт-деах — прошепна той. — Тя е моят живот.
Флора не можа да сдържи сълзите си, когато видя как любимият й се отказва от талисмана, който го предпазваше от всякакви злини, за да спаси дъщеря си. Мъката му късаше сърцето й и тя изгаряше от желание да го прегърне. Вместо това обаче младата жена стоеше безмълвна до вратата, тъй като не искаше да се намесва, знаейки, че сега Адам се намираше в някакъв свой свят насаме с Люси.
— Дишай, скъпа — прошепна Адам, надвесен над неподвижното тяло. — Не спирай да дишаш… добро момиче.
Той се взираше напрегнато в детето, сдържайки собственото си дишане. В този момент чаршафът се повдигна от едно почти незабележимо движение.
— Това е, момичето на татко — измърмори той.
Облекчението се усещаше ясно в дълбокия му глас.
— Дишай пак, така, добре… а сега отново… — продължаваше да настоява той, като че можеше със собствената си воля да накара дробовете й да поемат въздух.
Когато вагоните им бяха откачени от влака и закарани на една странична линия в Уокър, лекарят вече ги чакаше. Това беше висока, силна жена с решителен вид, която, щом видя синкавият цвят и сухотата на кожата на Люси, произнесе думата „холера“ без увъртания.
— Среща се доста често по това време на годината — съобщи безизразно тя. — Август и септември са най-тежките ни месеци в това отношение, но ако поддържаме абсолютна чистота, преваряваме водата и се погрижим момиченцето да задържи малко течности — продължи тя, увереността, с която говореше моментално подейства успокоително върху всички присъстващи, — най-много след седмица ще можете да продължите пътуването си.
Докато говореше, лекарката търсеше нещо в чантата си.
— Знаех си, че ги нося — възкликна тя, като измъкна някакъв бял прах и стъклена бутилка. — Съвсем малко опиум в това прахче ще облекчи болката и ще позволи на лекарството да остане в стомаха й — обяви тя. — Как се чувствате, мистър Сер? — попита тя.
Гласът й звучеше спокойно, но погледът й беше внимателен, на опитен професионалист.
— Чудесно — отвърна Адам. — Особено сега — добави той, очевидно ободрен. — Значи сте сигурна, че лекарството ще…
— Тя е силно детенце, мистър Сер — прекъсна го сивокосата лекарка. — Много важно е засегнатите от холера да не болнави. След няколко дни ще бъде много по-добре. Струва ми се обаче, че вие също се нуждаете от почивка.
— Люси е единственото ми дете.
Лекарката разбра прекрасно какво се криеше в отговора му.
— Щом задържи в стомаха си водата, която ще й дадем, можете спокойно да поспите — предложи тя. — Следващите няколко дни ще бъдат доста уморителни.
— Можете ли да останете тук, докато Люси се оправи? — попита Адам.
„Не каза «Кажете цената си», защото е достатъчно учтив, но очевидно това имаше предвид“ — мислеше Доротия Потс. Само един поглед към елегантно обзаведения вагон беше достатъчен, за да даде представа за богатството на собственика му. Без да се говори за вагона-конюшня до него. Или пък за хубавата англичанка, която беше представена само като лейди Флора Бонам, без никакви обяснения повече. Очевидно на тези хора не им липсваха средства.
— Мога да остана дотогава, докато не ме повикат други пациенти, но освен това трябва да продължавам да приемам в кабинета си, мистър Сер. Цялата околност лежи на моите ръце.
— Естествено, разбирам ви — отвърна учтиво младият мъж. — Ще бъдем благодарни на всяка минута от вашето присъствие тук.
Малко по-късно, когато Люси вече беше изпила лекарството си, без да го повърне и отново беше заспала, те насядаха в малката дневна, като обсъждаха принципното протичане на болестта.
— Първо ще се върне нормалният й цвят — каза доктор Потс. — Ще го забележим още утре. След още ден-два ще поиска да яде. Трябва да й дадете нещо съвсем простичко. И, без да искам да всявам тревога, мистър Сер — продължи лекарката, — но като съдя по вида ви, вие скоро ще се разболеете. Бас държа, че ви се повдига — каза тя, като го наблюдаваше с опитно око.