— Не мисля така.
— Не може да надвиете така лесно тази болест, мистър Сер. Нека да видя пулса ви.
След като го измери, тя съобщи:
— Искате ли да ви пратя помощници? Не след дълго вие също ще бъдете на легло. Няма да бъде лесно всичко да се поддържа в абсолютна чистота.
— Трябва да се грижа за Люси — отвърна Адам.
Гласът му не издаваше никакви емоции.
— Не мога да си позволя да се разболея.
Лекарката се усмихна.
— Както кажете, мистър Сер, но дъщеря ви най-вероятно ще спи спокойно през цялата нощ. А вие как се чувствате, лейди Флора — обърна се към младата жена доктор Потс.
— Все още съм добре. Мисля, че заразата може да се е пренесла от розовата лимонада, която купихме от някаква продавачка на чикагската гара. И Адам, и Люси пиха от нея — обясни тя.
— Тогава може би ще имате късмет и ще се отървете — заяви лекарката, — но стриктните хигиенни мерки са абсолютно задължителни. Карболова киселина, много вода и сапун, преварена вода за каквато и да е употреба.
— Ще бъда изключително внимателна — обеща Флора, която вече знаеше от опит значението на хигиената в подобен случай.
Двамата с баща й бяха останали известно време заедно с един от трите руски полка, лагеруващи край Самарканд през лятото на шейсет и пета, когато върлуващата холера беше отнела живота на хиляди хора. Командващият полка, в който бяха отседнали обаче беше поставил постове, които охраняваха течащия през лагера им поток и не пускаха никой във водата. Водата за миене и пиене трябваше първо да се преварява от готвачите. Никой от хората му не се разболя, докато в същото време страшната болест отне живота на половината от личния състав на намиращите се в съседство други два полка.
Лекарката остана с тях до появата на Хенри, който доведе две болногледачки, препоръчани от доктор Потс — две здрави момичета от съседните ферми, които изглеждаха доста компетентни и опитни, така че Флора се почувства поуспокоена донякъде.
Адам настоя да остане до Люси докато дишането й се стабилизира. В полунощ той рухна, точно както беше предсказала лекарката.
Развитието на болестта му беше точно толкова бързо, както и при Люси и на сутринта вече беше загубил съзнание. Викаше Люси в кошмарите си, очевидно и в това състояние тревогата не го беше напуснала. Когато Флора хвана ръката му и му заговори, той успя да отвори очи и да прошепне със стържещ глас:
— Люси трябва да се прибере у дома.
— След няколко дни всички ще бъдем у дома — успокои го Флора. — Люси е много по-добре.
Не беше повръщала от вечерта и кожата й вече не беше толкова синкава.
— Трябва да пристигнем преди Нед — смотолеви младият мъж.
— Нед Сторхъм ли?
— Трябва да пристигнем преди Нед.
Той изглежда не я чуваше. Внезапно я погледна така, като че съзнанието му се беше прояснило.
— Как е Люси? Лекарката тук ли е?
— Състоянието й се подобрява — отвърна нежно Флора, въпреки че беше повторила вече неведнъж същите думи. — Доктор Потс е при нея.
— Добре.
Адам направи гримаса, тъй като конвулсиите обхванаха отново крайниците му, изохка дълбоко в гърлото си, звук на страдание, а после очите му се затвориха отново, победени от опиума, разпространил се в кръвта му.
Следващите три дни бяха подчинени на почти военна дисциплина и режим — дни на даване на лекарство и на течности, на краткотраен сън и безкрайно бдение, защото доктор Потс беше предупредила, че е възможно връщане на болестта. Ако излекуването не беше пълно, привидно оздравелите болни можеше да заболеят отново до три седмици след първата криза. Лекарката идваше толкова често и оставаше толкова дълго, колкото можеше. Местните момичета се грижеха за приготвянето на храната, за прането на дрехите, за къпането на болните. Младата жена разбра, че Адам започва да оздравява в утрото на четвъртия ден от престоя им в Уокър, когато той отвори очи, погледна към непознатата жена, която го къпеше и извика „Флора!“ със силен глас, който нямаше нищо общо с едва чутия шепот, превърнал се в синоним на холерата.
Флора се появи тичешком, а той каза учтиво „Извинете ни за момент“ на непознатата. Когато тя излезе от спалнята, Адам поотпусна чаршафа, който беше сграбчил и увил около тялото си и попита:
— Коя по дяволите е тази?
— Болногледачка. Виждам, че се чувстваш по-добре — отвърна с усмивка младата жена.
— Но не достатъчно добре за подобен шок — възропта той. — Отсега нататък ще се къпя сам. Къде сме? Люси добре ли е?