Тя се надвеси над него, допря ухо до гърдите му и, затаила дъх, зачака да чуе ударите на сърцето му. Измина изпълнен с ужас миг, преди да чуе слабия звук и въпреки, че животът му беше в опасност заради раните, младата жена се усмихна.
Ударите на сърцето му бяха силни.
Нищо друго нямаше значение.
Когато баща й пристигна минута по-късно, тя вдигна глава.
— Адам е жив. Намери Нед Сторхъм — каза припряно тя. — Трябва да е ранен или мъртъв.
С напълно трезва мисъл, загрижена как да предпази Адам, тя посочи към долчето.
— Някъде там е.
Баща й скочи от седлото и хукна към въпросното място, последван от Алън и Дъглас. Флора пребърка чантата, закачена за коня на Хенри, извади оттам превръзки и се опита да спре кръвта, която изтичаше от раните на любимия й.
Трябваше да вземе всички предпазни мерки, за да не се инфектират, повтаряше си наум тя, като че бъдещето на Адам щеше да се определи от някакъв дух, който първо щеше да инспектира бдителността й. Щеше да се грижи той да яде и да спи, и да не се напряга, обещаваше тя. Щеше да се опита да бъде по-смирена и да ходи на църква, добави тя, за да омилостиви и християнските богове. Обеща дарове на божествата на абсароките. И щеше да стори всичко възможно, за да не пристъпи никакви мистични граници, добави сервилно тя, припомняйки си историята за онзи вожд на лакотите, който загинал в битката, защото приел да се храни от железен съд и с това разгневил боговете.
„Само запази живота му“ — молеше се наум тя. Неподвижността му я плашеше, от невероятната му сила като че не беше останала и следа, животът му като че висеше на косъм.
— Ще направя всичко — прошепна тя, коленичила над безжизненото тяло.
Кървавото петно, появило се на превръзката на рамото му, нарастваше заплашително.
Искаше й се да може да спре тази безценна течност, с която изтичаше и животът му, да излекува раните му, така че той отново да бъде жив и здрав. Искаше Нед Сторхъм да плати за невероятната си алчност. Мъката и омразата й бяха толкова силни, че тя пак изгаряше от желание да го убие, въпреки че той най-вероятно вече бе мъртъв.
„Винаги ще бъде така“ — мислеше, смазана от болка Флора, коленичила край мъжа, когото обичаше. Двамата изглеждаха като дребни фигурки, загубени сред огромната прерия. В един щат, където заглавията във вестниците призоваваха „Изтрийте от лицето на земята индианците“, Адам щеше да бъде принуден вечно да защищава земите и народа си. А тя непрекъснато щеше да се пита дали следващият куршум нямаше да й го отнеме.
„Но моля те, Господи, не този път“ — умоляваше тя, а сълзите се стичаха и падаха върху непрекъснато разширяващото се петно кръв на превръзката му.
— Дори една река сълзи да изревеш, това няма да му помогне.
Не беше нужно да се обръща, за да разбере кой говори — подигравката, която звучеше в гласа му, беше достатъчен индикатор. Младата жена се изправи и се втурна към коня си, тъй като кобурът с пистолета висеше на седлото.
— Спри или ще те убия — каза Нед, запънал петлето на пистолета си, който беше насочил към Флора. — А сега остави мъртвия индианец и бавно се приближи към мен.
Усетила опасността, надвиснала над Адам, тя се подчини незабавно на заповедта му и се отдалечи на няколко крачки от проснатото до нея тяло. Нед не би могъл да забележи от мястото си слабото дишане на Адам, размишляваше, изпълнена с благодарност младата жена. Не трябваше да позволи той да се приближи повече.
— Ти си открит — каза тя с надеждата да го принуди да си тръгне. — Трима мъже са по петите ти.
— Опитаха се — отвърна той, а окървавеното му лице се разкриви в гротескна усмивка. — Те се отдалечиха нататък в дола.
Нед махна с пистолета си.
— А сега ела насам.
Тя се опита да го разсее с приказки, докато дойде баща й. Очевидно Сторхъм беше ранен, но доколко опасно — това Флора не можеше да прецени. А тъй като нямаше представа кога ще се появи баща й, тя не можеше да рискува да остане тук, докато Адам се размърда или изохка, така че се подчини на заповедта.
— А сега ще отидем до онези два коня — съобщи той, докато тя се приближаваше, — и после ще пояздим върху тях. Мисля, че ще ми трябва заложник, за да мога да се добера цял до Форт Елис.
Когато се приближи, младата жена забеляза, че три от пръстите на лявата му ръка бяха прерязани от куршум и тя реши, ако е възможно, да язди от по-безпомощната му страна. Малкият двайсет и две калибров пистолет в джоба на панталоните й можеше да го убие от близко разстояние. Чувстваше се невероятно спокойна, съзнанието й работеше трескаво, обсебена най-вече от мисълта да отдалечи колкото се може по-скоро Нед от беззащитния Адам.