Роклята на Флора беше от виолетов тюл, богато украсен с мъхестозелени панделки и дантела с цвят на слонова кост. Тя контрастираше силно както с бледата кожа на младата жена и с кестенявите й коси, така и със строгото черно вечерно облекло на партньора й. Не по-малък беше контрастът между пищната й женственост, прикрита с подобната на пяна полупрозрачна рокля и тръпчивата мъжественост на Адам. А малко по-късно по време на танца, една копринена къдрица на Флора се измъкна от диамантената игла, която държеше прическата й. Адам наведе глава и леко я издуха назад. При този интимен, дързък жест, залата като че завибрира от сдържаните въздишки на гостите, които ги наблюдаваха крадешком.
А Флора усети в тялото си прилив на силна горещина.
В мига, в който младата жена затвори очи под влиянието на прекрасното усещане на топлия му дъх по врата си, тя усети как ръцете му я прихванаха по-силно през кръста, като че той също беше усетил надигащото се в нея желание. И тя внезапно разбра защо го преследваха жените. Той можеше да им предложи не само красотата си, а и диво, безразсъдно вълнение, забравил за обграждащата го обстановка и следящите го очи; той правеше това, което му харесва. Беше непредпазлив, спонтанен, директен. И вече усещаше възбудения му член в корема си.
Тя беше прекалено хубава, прекалено непринудена и дори сега, докато танцуваше с нея, а възбуденият му член се допираше в гъвкавото й тяло, Адам продължаваше да полага усилия, за да не изгуби представа за реалността. Само преди няколко часа се беше заклел да не се залавя вече с разглезени патрицианки. „Но тя не е съвсем разглезена“ — настояваше сексуалното му влечение към нея, давайки му обяснението, което желаеше да чуе. Беше живяла в палатка в най-отдалечени крайчета на света през по-голямата част от живота си. „Така, всичко е наред“ — казваше пламенният глас на неговото неблагоразумие. И тъй като ерекцията му се увеличаваше, Адам започна да оглежда изходите от залата.
— Можеш ли да излезеш? — попита откровено той, като умишлено пропусна характерните за подобни случаи любезности.
Беше му неприятно, че тази жена го възбужда толкова силно. Неразумното му силно желание го смущаваше. Предпочиташе тя да му откаже.
— За малко — отвърна също така откровено Флора.
Младият мъж не можа да скрие изненадата си.
— Ако това ще помогне да се отървеш от неудобството си в момента — продължи тихо тя, а тъмните й очи с виолетови петънца дръзко срещнаха погледа му, — бих могла да те прелъстя.
— Често ли го правиш?
Гласът му беше студен, но ръцете му се притиснаха още по-силно към талията й.
— Никога.
Лекото докосване на бедрата й до неговите, докато се въртяха грациозно из залата, доказваха точно обратното.
— Ще ми бъде ли оказана подобна чест?
В думите му прозвуча известна арогантност.
— Ако желаеш — отвърна спокойно младата жена. — Аз съм за взаимното удоволствие.
Реакцията му към последните две думи беше незабавна. Тя я почувства ясно.
— Дали бих могъл да те заинтересувам с гледката на новата градина на съдия Паркман? — попита рязко Адам, като се обърна, а заедно с това обърна и събеседницата си към вратата, водеща към терасата.
— Зависи от гледката.
Той рязко извърна поглед от изхода, който наблюдаваше и видя усмихващото се към него лице на Флора.
— Говоря сериозно — добави тя, а в очите й проблесна възбуждащо безсрамие.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна дрезгаво той. — Искаш ли да облечеш горната си дреха?
Това беше проява на нещо като любезност.
— Колко кавалерски — каза с усмивка Флора, — но мисля, че и на двамата ни е приятно топло. Сигурно е от танца.
— Или неприятно топло — прошепна разгорещено младият мъж. — И танцуването няма нищо общо с това.
Те тръгнаха към изхода на балната зала. С явно нетърпение, което се струваше на Флора едновременно възбуждащо и объркващо, той я поведе покрай двете палмови дръвчета в саксии към вратата, отвори я и издърпа навън спътницата си.
Без да пуска ръката й, Адам огледа градината, в която все още нямаше почти никакви цветя, тъй като беше едва началото на пролетта, а листата все още не се бяха оформили напълно. Очевидно взел решение, младият мъж тръгна към задната част на масивната каменна постройка, като забави крачка, така че Флора да може да го следва. След това слезе от терасата и се насочи през посипаната с пясък пътека към тъмния вход на хамбара за каретите. Голямата двойна порта беше отворена и лунната светлина проникваше и осветяваше първата трета от вътрешността на помещението. Този факт очевидно не беше убягнал от вниманието на Адам, който продължи по-нататък в мрака.