Той като че знаеше точно къде отива, защото вървеше уверено и щом стигна до някакъв файтон, спрян до стената ненадейно вдигна спътницата си и я постави, обвита в облак виолетов тюл върху облицованата с атлаз седалка.
— Ще сваляме ли гюрука? — попита шепнешком Флора, сваляйки едната си ръкавица, докато младият мъж отваряше лакираната вратичка и се качваше в луксозния екипаж.
Той поклати глава. Беше избрал файтона именно заради по-големия му обем и свалящия се гюрук — беше се любил в предостатъчно затворени екипажи, за да знае предимствата на пространството.
— Баща ти дали ще те търси? — попита Адам, като седна до нея и се отпусна в удобна позиция.
— Не го е правил откакто станах на осемнайсет и встъпих във владение на наследството си.
Усмивката й едва се забелязваше в мрака.
— Ти си наистина необикновена — рече тихо той, без да откъсва очи от лицето й.
— Ти също. Но сигурно знаеш това.
Флора разкопчаваше втората си ръкавица на китката.
— Непрекъснато ми го припомнят — отвърна сухо младият мъж, изпъна ръце над главата си и отново се отпусна. — Настоящият губернатор Мар и вечно пияните му доброволци сега са или в кръчмата на Кон Оуен или по следите на индианците.
Той леко се поизправи на седалката. Чувстваше се неспокоен, непрекъснато се питаше дали не грешеше, като се оставяше да бъде воден единствено от сексуалното си желание.
— Моето племе прави всичко възможно да стои настрана от пътя им.
— Изглежда си се примирил.
— Но въоръжен и винаги нащрек. Така е по-безопасно.
— Често ли идваш във Вирджиния Сити?
Младият мъж отново поклати глава.
— Предпочитам ранчото си, но съдия Паркман ми е приятел.
Той въздъхна.
— И разбира се, другата причина беше Изолда.
— Тя наистина ли е заминала с оня барон?
Гласът й прозвуча неуверено. Междувременно тя извади и втората ръкавица.
Адам не отговори в продължение на няколко секунди и Флора се запита, дали не беше престъпила отново отвъд границите на любезността. После той се разсмя, гласът му прозвуча топло и интимно в мрака.
— Надявам се да е така.
Той се обърна към младата жена, вдигна ръка и докосна леко бузата й с обратната страна на пръстите си.
— Това е грешка. Ти не би трябвало да си тук. Аз не би трябвало да съм тук. Нашата разходка в градината не изглежда много разумно решение. Би трябвало да се връщаме.
— Би трябвало.
Гласът й беше дрезгав, устните й бяха само на сантиметри от неговите, а ръкавиците й бавно се плъзнаха по пръстите й към пода на екипажа.
Младият мъж пое трескаво въздух.
— Боже, човек не може да ти устои…
Кожата й проблясваше на слабата лунна светлина. Раменете, голите й ръце, извивката на гърдите под дълбокото деколте на роклята привличаха неудържимо погледа му, силно ухаещият й на жасмин парфюм възбуждаше сетивата му.
— Целуни ме — прошепна Флора, тъй като на нея, както и на него, й беше трудно да се сдържа повече.
— Не.
Адам не се помръдна.
— Тогава аз ще те целуна.
Усещаше лекия й дъх по устните си и настойчивото желание, което сякаш щеше да пръсне главата му.
— С колко време разполагаме? — попита тихо той, капитулирайки.
— Знаеш по-добре от мен.
В думите й се криеше двоен смисъл.
— Няма да имаме достатъчно време.
Искаше му се да стои до нея, в нея, върху нея, да я притежава неограничено дълго време — това усещане наистина го изненадваше и той се опитваше да не му обръща внимание.
— Вече не си на шестнайсет…
Предпазлив, опипващ почвата, типичен мъжки въпрос. При това той знаеше, че отговорът беше без значение за него.
Дори и да му беше отговорила, той не я чу, защото внезапно ръцете й се озоваха върху лицето му, придърпаха го по-близо и когато устните й докоснаха неговите, той вече разкопчаваше панталоните си.
Бързо я премести под мощното си тяло, отмести встрани многобройните й поли и фусти, докато устните им се бяха впили едни в други, огромното му желание беше в невероятен синхрон с нейното. Флора се опита да му помогне да разкопчее панталоните си, но той каза едно дрезгаво „Не!“ почти в устните й, като нетърпеливо отблъсна ръцете й. Щом извади възбудения си член, той проникна веднага в нея, защото не можеше да чака и секунда повече.
Елегантният файтон в тъмния хангар се люлееше, чуваха се само характерните за любовната игра звуци и скърцането на пружините. Адам шепнеше нежно в ухото й на майчиния си език учудващи думи, които не беше казвал на никоя друга жена преди това. А Флора го целуваше жадно, като че изгаряше от желание да усети не само допира, а и вкуса му.