Той се усмихна на двусмислицата.
— Поне ще се опитам. Ще можеш да ме оцениш — добави безсрамно той, — в края на четиридесет и осемте часа…
— А ти обикновено получаваш добри оценки, предполагам — отвърна с не по-малка арогантност тя, докато откопчаваше последното копче. — Какъв късмет имам…
Тя измъкна блузата от полата и бавно я смъкна първо от раменете, а след това и от ръцете си. Когато тюркоазената коприна се плъзна по пръстите й и падна върху килима, тя попита тихо:
— Харесваш ли това, което виждаш?
Беше гола до кръста. Гърдите й бяха големи, предизвикателни. Като бяла Богиня на земята, даряваща всички мъже. Но тази нощ тя беше само негова, мислеше си със странно ожесточение Адам, както и на другия и по-другия ден и през следващата нощ. Той сви ръката си в юмрук — изкушението да прокара пръсти по големите й меки гърди беше голямо.
— Докосни зърната си — каза небрежно той.
Гласът му звучеше авторитетно въпреки мекия му тон.
По тялото й премина тръпка при тази безстрастна команда, която приличаше на нетърпяща възражение заповед. Зърната й вече бяха настръхнали, цялата изгаряше от желание да я докосне, ултимативният му тон я възбуждаше още повече. Щом докосна гърдите си, очите й се затвориха под въздействия на преминалия през нея огън.
— Погледни ме.
Гласът му беше дрезгав, той като че излизаше дълбоко от гърлото му.
— Хайде.
Трябваше й малко време, за да се подчини и да се върне към по-хладната действителност.
Когато трескавият й поглед се сля с неговия секунди по-късно, Адам прошепна:
— Добре дошла обратно при мен. Ако си спомняш според договора аз съм твоят компаньон през следващите четиридесет и осем часа. И бих искал да направиш още нещо, за да ме забавляваш.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Приятна отмала затопляше тялото й. Сетивата й бяха толкова изострени, че усещаше пулса му. Цялото й тяло беше обхванато от блаженство, като че лежеше на огряна от топлото лятно слънце поляна. Очите й бавно се отвориха и тя излезе от ефирния свят на нежни четирилистни детелини и лееща се слънчева светлина. Гъстите й ресници се повдигнаха неохотно, все още не можеше да излезе от мечтанията си и на устните й се появи лека усмивка.
Беше го видяла. И сега вече задоволството и блаженството имаха име.
Неговите очи също се отвориха, като че беше усетил погледа й и той й се усмихна с нежност, която не беше виждала преди.
— Как се чувстваш?
— Прекрасно.
— И изглеждаш прекрасно — каза тихо той и повдигна глава, за да я целуне по челото.
— Никога преди не съм се чувствала така… — прошепна Флора.
Топлината и силата, които се излъчваха от тялото му, я обгръщаха.
— Това ли е нирвана?
— Почти, струва ми се…
Топлата му усмивка я трогна.
— Или поне това е нашата собствена нирвана.
— Това случвало ли ти се е преди?
— Не.
— Нито пък на мен.
Тези загадъчни думи бяха напълно достатъчни за двама, които споделяха едни и същи, лично техни изживявания. Адам Сер обаче предпочиташе по-земни теми, като се има предвид ограниченото време, с което разполагаха, затова каза с усмивка:
— Това е първото утро, което посрещаме сами, без деца и бащи на масата за закуска. Бих ли могъл да те заинтересувам с изгрева, а после с една хубава закуска?
— Ще бъда истински щастлива — отвърна любезно Флора, разбрала внезапната смяна на темата.
Тя лениво протегна ръце.
— Изгревът ли ще дойде при нас или ние — при него?
— Какво предпочиташ? — попита с усмивка младият мъж.
— Е, вярно е, че си добрият Адам Сер, но не си чак толкова добър — отвърна усмихнато тя.
Все пак той направи някои промени, свързани с изгрева или поне с „техния изгрев“: пререди мебелите в дневната така, че диванът да гледа към източните прозорци. Откри някакви халати за Флора и за себе си и след като я пренесе на ръце от спалнята до тапицираното с виненочервено кадифе канапе, той й подаде листа с менюто и рече:
— Избирай, докато аз облека нещо по-удобно от снощните дрехи.
Докато се събличаше, младата жена го питаше:
— Искаш ли яйца? Бекон? Шунка? Овесена каша? Препечени филийки?…
На всичките й въпроси той неизменно отговаряше с „да“. Тя погледна над листа към силното му стегнато тяло, вече без риза, което всеки момент щеше да остане и без панталони, и попита:
— Как успяваш да се запазиш толкова слаб, след като ядеш толкова много?
Седнал на края на дивана, той я погледна над мускулестото си рамо и рече с дяволита усмивка:
— Изгарям всичко.
Тя усети как бузите й пламват.
— Но защо да не хапнем първо — продължи той.