Колдуел беше известен и като „Бялата шапка“ заради широките меки бели каубойски шапки с широка периферия, които носеше, а диамантените му пръстени, игли за вратовръзки и копчета за яка можеха да ослепят човек.
— Тази вечер съм в празнично настроение. Два от конете ми заеха първите места.
— Мислиш ли, че не зная това, скъпа, щом моите останаха на второ и трето място. Иска ми се да купя твоя черен красавец и да го взема в табуна си.
— За него ще бъде прекалено топло в Тексас, Колдуел. За там е по-добре да вземаш чистокръвни арабски коне.
— Дяволски права си, но твоят черен жребец е истински бегач.
След като Колдуел я представи на тези от хората си, с които Сара не се познаваше, както можеше да се очаква разговорът се насочи предимно към конете и то най-вече към разискването на евентуалните победители в надбягванията на следващия ден.
Когато Колдуел се извини за момент, за да отиде да си вземе един омар, Сара се обърна към Адам и рече:
— Виждал ли сте племенницата ми — Флора Бонам? Пристигна тук от Монтана, въпреки че, като се има предвид обширната й територия, може и да не сте имали възможност да се срещнете.
На Адам му се стори, че сърцето му спря за секунда, а събеседницата му като че забеляза вълнението му, защото го погледна заинтригувана.
— Силната жега ли ви притеснява? — попита любезно тя.
Той я увери, че не е така и когато Колдуел след секунда отново се включи в разговора, Адам откри, че беше неспособен да се концентрира в наново подхванатата тема за евентуалните победители на следващия ден. Изведнъж като че вече за него нямаше никакво значение кой беше победителят, какво беше времето му или пък дали Ленърд Джеръм или Травърс щяха да пуснат тригодишните си бегачи в надбягванията от следващия ден.
Флора беше ли тук?
Не в Саратога, а на бала?
— Къде е тя? — чу се той да пита.
Гласът му беше прекалено рязък, за да бъде любезен. Струваше му се, че идва от далечно разстояние, а не от собствената му уста.
— Моля? — каза с безкрайно спокойствие Сара Гибън, безкрайно доволна от току-що зададения въпрос, който беше от огромно значение за нея.
— Вашата племенница. Къде е тя?
— Познаваш ли младата кобилка? — попита Колдуел.
Тексаският му език беше не по-малко живописен от диамантените му пръстени и солидните му размери.
— Срещали сме се — отвърна Адам.
— Не е споменавала — обади се сърдечно Сара, — но предполагам, че Флора се е запознала с доста други хора в Монтана. Познавате ли Елис Грийн? — попита нарочно тя.
— Да — отговори младият мъж.
Гласът му внезапно беше станал доста хладен.
— Той също ли е в Саратога?
— Нямам ни най-малка представа — заяви спокойно Сара, — сред цялата тази тълпа тук… Човек почти не може да се движи, не мислите ли?
— Знаете ли къде е тя?
Адам произнесе всяка дума ясно и отчетливо.
— За последен път я видях на верандата… ей там, струва ми се, или може би беше натам — посочи Сара. — О, Боже, чувството ми за посока е толкова…
Думите й увиснаха във въздуха, тъй като младият мъж се поклони и се загуби сред навалицата. Тя се усмихна на Колдуел.
— Боже, какъв припрян младеж — заяви с меден глас тя.
— Бих казал, че по-скоро бърза да ухажва въпросната ти племенница, Сара — отвърна бодро събеседникът й. — Струва ми се, че ще бъде изненадана.
— Със сигурност ще бъде — отвърна със сияещата усмивка на сватовница Сара Гибън. — Адам изглежда изключително буен.
Адам обходи с бърза крачка широката четвърт миля веранда, като се оглеждаше да види Флора, без да е сигурен дали няма да я намери заедно с Елис, без да знае, какво щеше да стори, ако ги откриеше заедно. Когато обаче най-после я забеляза полускрита зад глициниевите храсти, той се закова на място, хубостта й беше още по-смайваща, отколкото в спомените му.
Кожата й се белееше на фона на виолетовата й рокля, косата й беше вдигната високо в лек, майсторски постигнат безпорядък, тънки кичурчета висяха край лицето й. Беше полуизлегната върху пейката с почти ювелирна изработка, единият й крак беше на седалката, а другият — провесен на края й. Главата й беше подпряна на един орнамент във формата на раковина, дланите й бяха леко стиснати и поставени в скута й, богато украсеният корсаж на роклята й проблясваше в полумрака, а гърдите й леко се повдигаха и падаха при всяко дихание. В полумрака прозрачната й шифонена рокля създаваше впечатление, че е гола, като че плътта й беше само леко покрита с бляскави бижута. А диамантите на врата и на ушите й хвърляха студени отблясъци по кожата й.